Беше празненство.
Или нещо такова предвид тайния ни живот.
Пиер беше направил внушителна валенианска торта от три блата с тънка маслена глазура, а Изолт беше провесила панделки от полилея в трапезарията. Агнес беше отрязала последните летни цветя и ги бе разпръснала по масата. Всички чакаха; Журден, Агнес, Жан Давид, Лиъм, Пиер, Хектор Лорент и Изолт.
Беше странно да ги видя събрани в моя чест. Още по-странно обаче беше как сърцето ми се присви от обич и привързаност към тази разнородна група от хора, които бяха станали мое семейство.
Люк засвири на цигулката си бърза и жива мелодия, докато Пиер режеше тортата. Изолт ми подари прекрасен шал, изтъкан от вълна с цвета на полунощното небе, със сребърни нишки — точно като звезди, — а Агнес ми връчи кутия с панделки, по една за всеки цвят, символизиращ влеченията. Това беше достатъчно — помислих си. Не исках други подаръци.
Но после Журден се приближи зад мен и протегна длан. Там лежеше блещукаща сребърна верижка, която чакаше да я взема.
— За медальона ти — промърмори той.
Приех я и почувствах изящното сребро в пръстите си. Беше прекрасна и измамно здрава. Тази нямаше да се скъса — помислих си и срещнах погледа на Журден.
Той си мислеше същото.
Девет сутрини по-късно започнах четиридневното си пътуване в каретата към Изота, най-северното пристанище на Валения. Журден ме придружаваше и не пропиля нито миг от това пътуване. Изглежда, че имаше мислен списък със задачи за отмятане, и слушах как преминаваше от точка към точка, възприемайки сухия адвокатски тон, който караше да се боря с поредица от напиращи прозевки.
Той прегледа отново плановете от началото до края, и отново за всеки член на нашата група. Търпеливо попивах в ума си всичко, спомняйки си как пионките ми се движеха по картата, за да можех да знам местонахождението им. После той ми даде списъка със защитени къщи, който Лиъм беше направил, за да го запаметя, преди да го изгори.
В Лионес имаше пет — двама пекари, един свещар, един златар и един печатар — и двама йомени по пътя от кралския град към Дамхан. Всички тези хора някога бяха служили на дома Журден и Лиъм се кълнеше, че все още тайно бяха верни на своя победен лорд.
После Журден се впусна да говори за Ланън, да обяснява какво беше редно и какво беше изключено да кажа, когато щях да отправя молбата. Колкото до темата за Аленах обаче, приемният ми баща си замълча.
— Права ли бях да нарека двама ви „заклети врагове“? — осмелих се да попитам, уморена да слушам и да се друсам по пътя в тази карета.
— Хмм.
Приех това за „да“.
Но после той ме изненада, като каза:
— При никакви обстоятелства не бива да му казваш, че истинският ти баща служи на неговия Дом, Амадин. Че всъщност си Аленах. Освен ако не си в смъртно опасна ситуация и това е единствената ти надежда да се измъкнеш жива. За тази мисия си изцяло от валениански произход. Придържай се към историята, която ти измислихме.
Кимнах и приключих със запаметяването на защитените къщи.
— И така — прокашля се Журден. — Не може да се предвиди какво ще стане, когато пресека границата. Аленах може да настоява да те задържи в Дамхан или да те доведе при мен в Лионес. Ако те задържи в Дамхан, ще трябва да тръгнеш с д'Арамис в третата нощ след пристигането ми. Именно тогава ще се съберем в Мистуд да щурмуваме трона. Ще се подготвим за битка, но се надяваме, че Ланън — какъвто е страхливец — ще абдикира, когато види знамената ни да се издигат, а хората ни да се събират.
Мистуд. Това име беше като капка чудо за сърцето ми.
— Защо Мистуд?
— Защото граничи с моите земи и тези на Морган, където още живеят повечето от нашите хора, и е близо до задния вход към кралския замък — обясни той с рязък тон. Но видях как отмести поглед от мен с блясък от сълзи в очите.
— Това ли беше мястото…? — Думите ми замряха, когато ме погледна в отговор.
— Да, това е мястото, където се провалихме и бяхме изклани преди двайсет и пет години. Където загина съпругата ми.
След това не говорихме много; стигнахме до град Изота призори в последния ден на септември. Можех да помириша морската вода във въздуха, студените слоеве във вятъра, горчиво-сладкия дим, излизащ на тънки струйки от високи комини и ивиците влажен мъх, който растеше между камъните на калдъръма. Вдишвах го, вкусвах го с наслада, макар че тези последни ухания на Вадения наистина ме караха да потръпвам.
Сбогуванията ми с Люк и Изолт бяха изградени върху надежда, скрепени с прегръдки и несполучливи шеги, увенчани с усмивки и разтуптени сърца. Защото при следващата си среща щяхме да щурмуваме замъка.