Но сбогуването ми с Журден беше изцяло различно преживяване. Той отказа да ме придружи чак до пристанището, от страх да не да го разпознаят някои от меванските моряци, които разтоварваха бурета с ейл и денкове вълна. Затова Жан Давид спря каретата в една от по-тихите странични улици, откъдето се виждаше корабът, с който щях да потегля.
— Ето документа ти за качване на борда, а това са валенианските ти документи — каза Журден отривисто и ми подаде внимателно сгънато тесте от подправени документи, които бе изработил. — Наметалото ти. — Подаде ми тъмночервено вълнено наметало. — Храната, която Пиер настоя да вземеш. А Жан Давид ще отнесе сандъка ти на доковете.
Кимнах и бързо завързах новото си наметало на възел около яката и забодох пътните си документи под лакътя си, докато вземах малката платнена торба с храна.
Стояхме на пътя, засенчени от високи градски къщи; ехото от шумовете на рибния пазар в Изота се носеше по полъха на морския вятър.
Това беше моментът, в който най-сетне прекосявах канала, мигът, в който — най-сетне — виждах родината на баща си. Колко пъти си го бях представяла, гледайки как онези зелени мевански брегове се показваха през прословутата мъгла на канала? И по някакъв начин, сякаш лятното слънцестоене се повтаряше съвсем отначало… онова усещане, че времето се завързваше, движейки се с такава скорост, че едва можех да си поема дъх и да проумея какво щеше да ме сполети.
Смутено опипах под високата яка на пътническата си рокля за медальона от Картие, окачен на новата верижка. Щях да мисля за него като наставник и приятел, човек, който ме беше научил на толкова много. Онзи, който ми бе позволил да стана адепт. Щях да мисля и за приемния си баща, който ме беше приел такава, каквато бях, който ме обичаше по свой собствен грубоват начин, който ме пускаше да тръгна въпреки благоразумието си. Този, който ми даваше смелост.
Сърцето ми заблъска силно; поех си повърхностно дъх — такъв, какъвто човек може би си поема точно преди битка — и вдигнах поглед към него.
— Късата сабя у теб ли е? — попита Журден.
Притиснах ръка към дясното си бедро, напипвайки късата сабя през плата на полите си.
— Да.
— Обещай ми, че няма да се поколебаеш да я използваш. Ако някой мъж дори само те погледне не както трябва, няма да се страхуваш да я извадиш от ножницата.
Кимнах.
— Казвам ти това, Амадин, защото някои мевански мъже гледат на валенианските жени като на… кокетки. Трябва да покажеш на подобни грубияни, че грешат.
Отново кимнах, но в гърлото ми беше пропълзяло ужасно чувство, беше се настанило в гласните ми струни. Това ли се бе случило на майка ми? Дали беше дошла да посети Мевана и я бяха възприели като престорено скромна, склонна към флиртове жена, изгаряща от нетърпение да се пъхне в леглото на някой мевански мъж? Дали я бяха насилили?
Внезапно осъзнах каква бе евентуалната причина дядо да мрази баща ми толкова много. Защото винаги бях вярвала, че съм зачената в любов, пък била тя и забранена. Но навярно е било съвсем различно. Навярно я бяха заставили против волята й.
Краката ми натежаха като олово.
— Ще очаквам писмото ти — промърмори Журден и отстъпи назад.
Писмото, което се предполагаше да напиша, когато Ланън му позволеше достъп. Писмото, което щеше да доведе него и Люк отвъд морето в опасната родина.
— Да, татко. — Обърнах се, Жан Давид чакаше търпеливо с типичното сурово изражение на лицето и държеше сандъка ми.
Извървях четири стъпки, преди Журден да ме повика:
— Амадин.
Спрях и погледнах назад към него. Беше в сенките, взирайки се в мен, стиснал устни в тясна линия; белегът върху челюстта му изпъкваше на фона на бледото му лице.
— Моля те, внимавай — изрече хрипливо.
Мислех, че искаше да каже нещо друго, но предполагах, че бащите често се затрудняваха да изразят това, което наистина искаха, когато ставаше дума за сбогувалия.
— Ти също, татко. Ще се видим скоро.
Отидох до кораба си и подадох документите си на меванските моряци. Те ми се намръщиха, но ме пуснаха да се кача на борда, тъй като плащах солидна сума за пътуване на този кораб, а границите бяха законно отворени.
Жан Давид сложи сандъка в каютата ми, а после си тръгна без нито дума, макар да видях сбогуването в очите му, преди да слезе.
Застанах на носа на кораба далече от виното, което товареха в трюма, и зачаках. Над водите се стелеше гъста мъгла; прокарах ръце по гладките дъбови перила, докато започвах да се подготвям за срещата с краля.