Някъде в сенките на един страничен път Журден стоеше и гледаше как корабът ми потегляше от пристанището, точно когато слънцето прогаряше мъглата.
Не погледнах назад.
Двайсет
Да застанеш пред Крал
Територията на лорд Бърк, кралски град Лионес, Мевана.
Октомври 1566 г.
Легендите твърдят, че мъглата била изтъкана от меванска магия от кралиците в рода Кавана. Че била предпазен плащ за Мевана и само безразсъдните, най-смели мъже плавали през нея. Тези легенди все още отекваха правдиво; магията спеше, но щом валенианският ситен дъждец милостиво отмина, прогонен от слънцето, над нас падна меванската мъгла, като глутница бели вълци, ръмжащи, докато се приближавахме към кралското пристанище в Лионес.
Прекарах по-голямата част от краткото пътуване, взирайки се в нея; тази вбесяваща бяла бездна, чувствайки как се събираше върху лицето ми и обсипваше с мънистени капчици косата ми. Не спах много в кабината си онази нощ, докато прекосявахме канала; полюшването на кораба ме караше да се чувствам, сякаш някакъв непознат ме държеше в прегръдките си. Копнеех за земя, слънце и ясни ветрове.
Най-сетне, на зазоряване, зърнах за пръв път Мевана през пролука в ситната мокра мъгла, сякаш мъгливите облаци знаеха, че бях дъщеря на севера.
Градът Лионес беше построен на гордо извисяващ се хълм; замъкът се беше разположил на върха, подобно на спящ дракон, чиито люспи бяха сиви камъни, куличките — подобни на рога по страховития гръбнак на влечуго, обвит в зелено-жълтите знамена на Ланън.
Загледах се в тези знамена — зелени като завистта, жълти като злобата, с герб, на който беше изобразен ревящ рис — и оставих погледа си да се прокрадне надолу през улиците, които се спускаха като малки потоци около каменни къщи с покриви от тъмни шинди, около огромни дъбове, растящи из целия град, ярки като рубини и топази в есенното си великолепие.
Връхлетя ни остър вятър и почувствах как очите ми се насълзиха, а бузите ми поруменяха, докато навлизахме в пристанището.
Платих на един от моряците да носи сандъка ми и слязох, слънцето напичаше раменете ми, жажда за възмездие гореше в сърцето ми, докато обработваха документите ми, за да ме пуснат. Първото място, където отидох, беше банката, за да обменят дукатите ми за медни монети. А после отидох в най-близкия хан и платих на една прислужница да ми помогне да се облека в една от най-хубавите си валенйански рокли.
Избрах рокля с цвета на метличини — синьо, което тлееше, символизираше науките — обшита със сложна сребриста украса по подгъва и корсажа. Фустата беше бяла, посипана с мънички сини камъчета, които проблясваха на светлината. А отдолу носех бельо и корсет, за да ме държи цяла, да ме определя ясно и дръзко като валенианска жена.
С пръчица антимон нарисувах на дясната си буза звездоноса къртица — знакът, който ме бележеше като валенианска аристократка — и затворих очи, докато прислужницата грижливо прибра и вдигна половината ми коса със синя панделка; пръстите й внимателно дърпаха оплетените ми кичури. Почти не ми проговори и се запитах какви ли мисли пробягваха през ума й.
Платих й повече от необходимото, а после започнах изкачването си по хълма в наета карета, следвана от багажа ми. Минахме с тропот под дъбовете, през пазарите, подминавайки мъже с гъсти бради и сплетени коси, жени в броня и полуголи деца в опърпани дрехи, които търчаха насам-натам с боси крака.
Изглежда всеки носеше знак на своя Дом, било то чрез цветовете на облеклото си или емблемата, пришита в късите им палта и наметалата им. За да обявят на кой лорд и дама служеха, на кой Дом бяха верни. Имаше мнозина, които носеха цветовете на Ланън, риса на Ланън. Но пък имаше и такива, които носеха оранжевото и червеното на Бърк, червено-кафявото и сребърното на Аленах.
Затворих отново очи, вдъхвайки землистия мирис на коне, дима от ковачниците, уханието на топъл хляб. Заслушах се в децата, които напяваха някаква песен, в жените, които се смееха, в чука, който удряше по наковалня. През цялото време каретата трепереше под мен, все по-високо нагоре по хълма, където ни чакаше замъкът.
Отворих очи едва когато каретата спря, когато кочияшът ми отвори вратичката.
— Лейди?
Позволих му да ми помогне да сляза, като се опитвах да се справя със „своеволията“ на фустата си. А когато вдигнах поглед, видях отсечените глави, късовете от тела, набучени по стената на замъка, гниещи, почерняващи на слънцето. Спрях рязко, когато на най-близкия шип видях главата на момиче не много по-голямо от мен; очите й бяха две дупки, устата й висеше отворена, кафявата й коса се развяваше като флаг на ветреца. Изпитах отвращение, когато се препънах назад и се облегнах на каретата, опитвайки се да откъсна очи от момичето, опитвайки се да попреча на паниката да пробие външното ми самообладание.