След мен се проточи диря от тишина, докато влизах в дъното на залата, и вървях по пътеката. Можех да почувствам как очите на публиката се приковаха върху мен, как ме наквасваха като дъжд, а впоследствие тихите шепоти, които питаха защо бях дошла. Тези тихи въпроси се лееха по целия път до трона, където седеше крал Ланън с подпухнали клепачи, явно отегчен, докато мъжът пред него коленичи, молейки за удължаване на срока за изплащане на данъците си.
Спрях; между мен и краля имаше двама души, които чакаха да изложат исканията си. Именно тогава Ланън ме видя.
Погледът му веднага стана остър, докато ме оглеждаше. Сякаш острие на нож пробягваше по кожата ми, изпробвайки твърдостта й, пластовете на роклята ми, естеството на предстоящата ми молба.
Защо, наистина, една валенианка бе дошла при него?
Не трябваше да се взирам в него. Редно беше да сведа очи, както една благовъзпитана валенианка правеше присъствието на кралска особа. Но за мен той не беше кралска особа и отвърнах на погледа му.
Не беше какъвто очаквах. Да, бях виждала профила му върху медна монета, където беше изобразен като красиво подобие на митично божество. И наистина можеше да бъде красив за мъж в средата на петдесетте години, ако презрението не бе помрачило чертите на лицето му, ограничавайки израженията му до злобни усмивки и намръщени гримаси. Носът му беше изящен, очите му — в ярък и жив нюанс на зеленото. Косата му имаше блед, светлорус цвят, който се стапяше сред побеляването от старостта; тя опираше във върха на ъгловатите му рамене — няколко мевански плитки под извитите сребърни нишки и проблясващите диаманти на короната му.
Беше короната на Лиадан. Разпознах я от илюстрацията с нейното изображение, на която се бях възхищавала веднъж, преплетените клонки от сребро и цветни пъпки от диаманти — корона, която изглеждаше, сякаш звездите се бяха събрали около нея. И той я носеше. Едва не се намръщих, разгневена при гледката.
Извърни поглед — нареди сърцето ми, когато Ланън се размърда на трона, очите му възприеха гордостта ми като заплаха.
Погледнах наляво, право към Аленах.
Той също се взираше в мен.
Лордът беше елегантен, добре сложен и поддържан; върху широката гръд на късата му червеникавокафява дреха бе изобразен гербът му с елена и лаврите. Тъмнокафявата му коса беше прошарена с няколко сиви ивици; две малки плитки обрамчваха лицето му, а на челото му стоеше тънка златна корона, за да бележи благородния му произход. Челюстта му бе гладко избръсната, а очите му проблясваха като въглени — потрепваща синя светлина, която ме накара да потреперя. Дали той също ме възприемаше като заплаха?
— Почитаеми кралю, този печат беше намерен сред вещите на човека.
Отместих поглед от Аленах, за да видя какво ставаше при ниското столче в подножието на трона. Мъжът пред мен беше на колене, свеждайки глава пред Ланън. Изглеждаше към шейсетгодишен, сбръчкан, изнурен и треперещ. До мъжа стоеше страж, облечен в зеления цвят на Ланън, и обвиняваше човека. Оставих вниманието си да се насочи към тях, особено когато видях от пръстите на стража да виси квадратно късче син плат.
— Донеси ми това — поиска Ланън.
Стражът се изкачи на подиума, поклони се, а после подаде на краля синия плат. Гледах как Ланън се усмихна подигравателно като вдигаше плата, за да го видят придворните.
Там се виждаше кон, пришит с яркосребриста нишка върху синия плат. Лицето ми мигновено побеля като платно, сърцето ми заблъска силно в гърдите, защото знаех чий бе този герб. Беше знакът на лорд Морган. Лорд Морган, предрешен като Тео д'Арамис, който в момента беше в Дамхан за лова…
— Знаете ли с какво ще заплатите за това, че носите герба на предателя? — спокойно се обърна Ланън към коленичилия мъж.
— Почитаеми кралю, моля ви — изхриптя мъжът. — Аз съм верен на вас, на лорд Бърк!
— Ще заплатите с главата си — продължи кралят, с отегчен тон. — Палач!
От сенките изникна едър мъж с качулка и брадва в ръце. Друг мъж донесе дръвника. Бях смазана от шок, от ужас, когато осъзнах, че се готвеха да обезглавят мъжа пред мен.
В залата се бе възцарила мъчителна тишина и всичко, което чувах, беше споменът за думите на Журден… Аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да му противоречим открито.
А сега гледах как старият човек бе заставен да коленичи и да положи глава на дръвника. Само след миг щях да пристъпя напред, да оставя цялата си фасада да рухне, когато един глас наруши тишината.