— Почитаеми кралю.
Очите ни се изместиха към левия край на залата, където един висок, белокос лорд беше излязъл напред. Носеше златен кръг на главата си и яркочервена къса горна дреха, върху която имаше герб, изобразяващ кукумявка.
— Бързо казвай какво те мъчи, Бърк — нетърпеливо каза кралят.
Бърк се поклони, а после вдигна длани:
— Този човек е един от най-добрите ми зидари. Загубата му ще навреди на домакинството ми.
— Освен това този човек държи знака на предателя — процеди Ланън и отново вдигна синия плат. — Да не би да искаш да ми казваш как да въздавам правосъдие?
— Не, кралю мой. Но този човек служеше на предателя отдавна, преди бунта. От победата през 1541 г. насам той служи под властта на моя Дом и нито веднъж не е изрекъл името на победения. Най-вероятно този герб е оцелял по случайност.
Кралят се подсмихна:
— Няма случайности, когато става дума за предатели, лорд Бърк. Бих ви напомнил любезно за това, а и ще добавя, че ако от вашия Дом се появят още предателски знаци, ще заплатите с кръвта си.
— Няма да се повтори, почитаеми кралю — обеща Бърк.
Ланън подиря челюст на юмрука си, с притворени очи и полуспуснати клепачи, сякаш отново бе отегчен.
— Много добре. Човекът ще получи трийсет удара с камшик във вътрешния двор.
Бърк се поклони в знак на признателност, докато извличаха неговия зидар от дръвника. Човекът изрази през плач благодарността си — благодарност, че щеше да бъде бичуван, вместо обезглавен — и аз гледах как минаваха покрай мен, отправяйки се към вътрешния двор. Лицето на лорд Бърк бе пепеляво, когато ги последва, и той леко докосна рамото ми.
Запомних изражението и името му, защото той щеше да стане мой съюзник.
— Лейди? — херолдът ми шепнеше, докато чакаше да му подам картичката с името си.
Подадох му я; устата ми пресъхна, пулсът ми се ускори и сякаш пронизваше ума ми. В името на светците, не можех да направя това. Не можех да направя това… Беше безумство да споменавам името на МакКуин веднага след това на Морган. И въпреки това… бях тук. Нямаше връщане назад.
— Позволете да представя Амадин Журден от Валения пред негова кралска светлост, крал Гилрой Ланън Мевански.
Пристъпих напред с колене, омекнали като вода, и го удостоих с грациозен, плавен поклон. Като никога, бях благодарна за твърдия корсет около талията си; той ме държеше изправена и ме преобразяваше от несигурно момиче в много уверена жена. Сетих се за Сибил и нейната маска на духовитостта; оставих такава маска да се спусне върху лицето и тялото ми, докато чаках краля да ме заговори; косата ми се разпиля около раменете, станала вълниста от океанския бриз. Скрих тревогата дълбоко в себе си, оставих увереността да завладее изражението и позата ми, точно както би направила Сибил.
При тази среща нещата нямаше да се объркат, както с лятното слънцестоене преди месеци. Тази среща беше плод на моите кроежи и интриги; нямаше да позволя на краля да ми я отмъкне.
— Амадин Журден — каза Ланън с опасна усмивчица. Изричаше името ми единствено за да усети вкуса му, докато подпалваше герба на Морган от една свещ наблизо. Загледах как синьо-сребристият кон гореше, след което се превърна в пепел и се свлече на каменния под до трона. — Кажи ми какво мислиш за Мевана?
— Вашата земя е прекрасна, кралю — отговорих. Навярно беше единствената истина, която някога щях да му кажа.
— От много време валенианска жена не е идвала да отправи молба към мен — продължи той и прокара пръст по устните си. — Кажи ми защо си дошла.
Бях съчинила тези думи преди дни, бях ги изковала в топлината на гърдите си. Грижливо ги бях подбрала, бях ги вкусвала и упражнявала. А после ги бях запаметила, бях ги изричала пред огледалото, за да видя как ще повлияят на изражението ми.
Въпреки това паметта ми изневери, когато се нуждаех от нея най-много; страхът, подобно на паяк, пропълзя в прелъстителките ми поли, когато единственото което можех да видя, беше главата на момичето, набучена на шипа, единственото което чувах, беше слабият звук от плющенето на камшика откъм вътрешния двор.
Сключих треперещите си ръце и казах:
— Дойдох да помоля ваша милост да разреши достъп до Мевана.
— За кого? — попита Ланън, ъгълчетата на устните му все още бяха изкривени от онази безочлива усмивка.
— Баща ми.
— И кой е баща ти?
Дълбоко си поех дъх, сърцето ми заблъска през вените. Вдигнах поглед към краля, повдигайки миглите си, и обявих достатъчно високо, за да го чуят всички уши в залата:
— Аз го познавам под името Алдерик Журден, но вие сигурно го помните като лорда на Дома МакКуин.