— А другите, Амадин? — попита рязко Ланън. — Другите двама лордове, двамата страхливци, които се измъкнаха през мрежите ми точно както баща ти? Току-що изгорих един от техните гербове. Къде са другите?
— Не зная за други, почитаеми кралю — отговорих.
— За твое добро се надявам, че казваш истината — каза кралят и се надвеси напред. — Защото открия ли друго, ще съжаляваш, че някога изобщо си влязла в залата ми.
Не се бях подготвила да бъда заплашвана толкова много пъти. А гласът ми беше изчезнал, превръщайки се в пясък по гърлото ми и затова отново му направих реверанс, за да потвърдя, че бях чула студеното му изказване.
— Значи смятате, че би трябвало да му позволим да се върне у дома? — Ланън кръстоса крака и хвърли поглед обратно към своя съветник.
Аленах пристъпи една крачка по-близо, после още една, докато застана на ръба на подиума:
— Да, кралю мой. Позволете му да се върне и нека чуем какво има да каже предателят. А докато го чакаме, ще задържа дъщеря му при себе си.
— Бих предпочел дъщеря му да остане тук — възрази Ланън, — където мога да я държа под око.
Стиснах челюст; напразно се опитвах да изглеждам любезна. Опитах се да си придам безгрижен вид, сякаш нямаше значение кой щеше да ме подслони. Но едва не паднах на колене, обзета от дълбоко облекчение, когато Аленах каза:
— Амадин Журден е валенианка, кралю. Ще се чувства по-уютно при мен, защото ловът на белия рогач започва в Дамхан, и се кълна да я държа постоянно под око.
Ланън изви почти незабележимата си вежда, като барабанеше с пръсти по подлакътника на трона си. Но после заяви:
— Така да бъде. МакКуин може да пресече границата невредим и ще дойде да ме помоли лично за помилване. Амадин, засега ще отидеш с лорд Аленах.
Насилих късмета си за последен път:
— Милорд, ще ми позволите ли да напиша писмото до баща си, за да знае, че може да прекоси канала? — В това писмо щях да използвам две фрази, които щяха да подскажат за гнева на Ланън от молбата ми и щяха да го уверят, че бях успяла да стигна до Дамхан. А в този несигурен и опасен момент не смеех да изпратя писмо през канала без разрешението на краля.
— Разбира се, че можеш. — Ланън ме вземаше на подбив, когато направи знак на писаря да донесе подвижното писалище, хартията и мастилото си при мен насред пътеката. — Всъщност, нека го направим сега заедно. — Кралят изчака, докато натопих перодръжката в мастилото, а после ме спря, точно преди да започна да пиша. — Ще ти кажа точно какво да му напишеш. Как ти се струва?
Не можех да откажа:
— Да, почитаеми кралю.
— Напиши следното: До моя най-скъп, малодушен баща… — поде Ланън с оживен тон. Поколебах се и мастилото покапа по пергамента като почерняла кръв, кралят изръмжа: — Напиши го, Амадин!
Изпълних нареждането му и в гърлото ми се надигна жлъчка. Ръката ми трепереше — целият му двор можеше да види как треперех като листо. Положението не се подобри, когато лорд Аленах дойде и застана до мен, за да се увери, че пишех точно каквото кралят диктуваше.
— „До моя най-скъп, малодушен баща“ — продължи Ланън. — „Негова всемилостива светлост, кралят на Мевана, се съгласи да позволи на предателските ти кости да пресекат канала. Смело уредих това за теб, след като осъзнах колко великодушен е кралят и колко си ме мамил с разкази за миналите си неволи. Смятам, че с теб ще трябва да обсъдим някои подробности, след като кралят говори с теб, разбира се. Твоя покорна дъщеря, Амадин.“
Подписах го със сълзи в очите, докато дворът се смееше и кискаше на унищожителната духовитост на краля си. Преглътнах горчилката; не беше тук мястото да изглеждам слаба или изплашена. А не смеех да си представя Журден да прочете това, не смеех да си представя как щеше да се сгърчи лицето му, когато прочетеше тези думи и осъзнаеше, че кралят се бе подиграл с мен и ме беше заставил да действам против волята си пред публика.
Адресирах писмото до склада за разтоварване на бъчвите с вино на пристанището в Изота, където Журден наглеждаше доставките. А после отстъпих назад и чувствах, че ще рухна, докато една силна длан се обви около ръката ми и ме задържа изправена.
— Писмото ще бъде изпратено утре — каза Аленах, впивайки пронизващия си поглед в бледото ми лице.
В ъгълчетата на очите му имаше ситни бръчици, които издаваха, че обичаше да се смее и усмихва. Миришеше на късчета карамфил и горящ бор.
— Благодаря — промълвих, неспособна да потисна още едно потръпване.