Той го почувства и внимателно ме изведе от залата.
— Наистина сте смела да дойдете тук заради човек като МакКуин. — Оглеждаше ме изучаващо, сякаш бях някаква сложна загадка, която трябваше да разреши. — Защо ви е да го правите?
— Защо ли? — Гласът ми ставаше дрезгав. — Защото е мой баща и копнее да се върне у дома.
Излязохме във вътрешния двор, на слънце; ярката светлина и хладният вятър едва не ме събориха отново на колене, облекчението накара ставите ми да омекнат. Докато не видях, че на няколко метра от мен все още бичуваха стареца, завързан между два стълба. Гърбът му беше разкъсан и кожата висеше на парцали, кръвта му заливаше калдъръма. Там стоеше лорд Бърк и наблюдаваше наказанието, студен и безмълвен като статуя.
Насила отместих очи, макар че плющенето на камшика ме накара да подскоча. Не още, казах си. Не реагирай, докато не останеш сама…
— Трябва да ви благодаря — казах на Аленах. — Задето ми предложихте място в дома си.
— Макар кралският замък да е прекрасен — отвърна той, — мисля, че в Дамхан ще ви бъде много по-приятно, отколкото да останете тук.
— Защо? — Наистина беше нужно да питам.
Той отново ми подаде ръка. Поех я, пръстите му вежливо държаха моите, беше наясно с валенианските порядки; едно докосване трябваше да бъде колкото елегантно, толкова и деликатно. Поведе ме надалече от двора, скривайки гледката ми към бичуването.
— Защото съм подслонил в замъка си четирийсет валенианци за лова на рогача. Ще се чувствате съвсем като у дома си сред тях.
— Чувала съм за рогача — казах, докато продължавахме да вървим напълно в крак един с друг. Внимавах да не докосвам прибрания в ножницата меч, поклащащ се на хълбока му, както и той внимаваше с бухналите ми поли. — Предполагам, че горите ви са пълни с тях?
Той изсумтя закачливо:
— Защо според вас каня валенианците всяка есен?
— Разбирам.
— Наистина ли сте дошла сама, без свита?
— Да, милорд. Но пред портите съм поръчала да ме чака карета… — Поведох го към нея, а кочияшът пребледня като платно, когато видя лорд Аленах с мен.
— Милорд. — Побърза да се поклони. Забелязах, че носеше зелен плащ, което означаваше, че беше от хората на Ланън.
— Бих искал да откарате Амадин в Дамхан — каза му Аленах, докато ми помагаше да се кача в каретата. — Вярвам, че знаете пътя?
Настаних се на пейката, докато лордът и кочияшът разговаряха. Изглеждах спокойна, когато Аленах се приведе и надникна в каретата.
— До Дамхан има няколко часа път — каза той. — Ще яздя зад вас и ще ви посрещна във вътрешния двор.
Благодарих му. Когато най-сетне залости вратичката и почувствах как каретата се друсна и потегли напред, потръпнах и се отпуснах по-дълбоко във възглавничките; целият ми кураж бавно рухна и стана на пепел.
Част трета
Аленах
Двайсет и едно
Госпожицата със Сребърната роза
Територията на лорд Аленах, замъкът Дамхан
Пристигнах в Дамхан точно когато тъмносиня вечерна тъмнина обагряше небето. Вътрешният двор кипеше от оживление; слуги в ливреи търчаха наоколо с фенери да пренасят храна от килерите за запаси, носеха вода от кладенеца и мъкнеха наръчи дърва за огъня, в подготовка за празненството същата вечер. Кочияшът ми отвори вратичката, но Аленах бе този, който ме свали на земята.
— Страхувам се, че става твърде късно за обиколка — каза той, а аз спрях, за да вдъхна въздуха — горящи листа, тлеещи дърва и димът от кухненските огньове.
— Една обиколка утре, навярно? — помолих точно когато към нас с подтичване се приближи чудовищно огромно куче и завря нос в полите ми. Застинах; кучето приличаше на вълк, с твърда козина и страховит вид. — Това… това вълк ли е?
Аленах подсвирна и кучето-вълк моментално се отдръпна от мен, като примигна към господаря си с бистри кафяви очи. Той сведе намръщен поглед към нея:
— Странно! Неси мрази непознати. И не, тя е хрътка за лов на вълци, отгледана е да ги преследва.
— О! — Все още се чувствах малко неспокойна, макар че Неси отвърна на погледа ми с изплезен език, сякаш бях най-голямата й приятелка. — Струва ми се… дружелюбна.
— Обикновено не е. Но наистина изглежда доста запленена от теб.
Гледах как Неси си тръгна с подтичване и се присъедини към глутницата си от три други хрътки за лов на вълци, следваха един слуга, който носеше голямо парче месо.
Едва тогава се обърнах да погледна замъка.
Разпознах го.
Тристан го бе оприличил на буреносен облак, слял се със земята. И открих, че бях съгласна с него, понеже замъкът бе построен от тъмни камъни, издигащи се нагоре като кълбест облак. Струваше ми се примитивен и стар — повечето прозорци представляваха тесни процепи; бе построен през жесток период на постоянна война, времето преди кралица Лиадан. И въпреки това бе приветлив като дружелюбен великан, разтварящ обятия.