— Може да успея да ви разведа утре — каза Аленах; говореше на средношанталски, макар че провлеченият му говор грубо „захващаше“ думите. А после, може би искаше да изглежда повече като валенианец, отколкото като меванец, отново ми подаде ръка и ме въведе в дома си.
Точно казваше нещо за вечеря в залата, когато забелязах, че в поставките за факли на стените започнаха да потрепват нагорещени искри, привидно нещо издърпваше пламъците през стотици години. Биенето на сърцето ми утихна, когато осъзнах, че миналото се бореше с настоящето, че Тристан всеки момент щеше да ме призове в своето време. Сигурно бях видяла или бях помирисала нещо познато в този замък, което да го предизвика, и за миг почти му се поддадох, оставих споменът му да ме връхлети. Щеше да бъде за камъка — видение, което несъмнено ми трябваше — и въпреки това, когато си представих как припадам или изпадам в транс в присъствието на Аленах… не можех да го допусна.
Неволно стиснах ръката на Аленах, хвърлих поглед към каменните подове, към светлината, която отскачаше от роклята ми. Правех всичко, за да избегна „пренасянето“, за да задържа предтечата си на разстояние. Беше все едно да се опитвам да потисна кихане или прозявка. Видях стените да се накъдрят, готови да се стопят обратно във времето, гледах как сенките се опитваха да ме уловят. Въпреки това нямаше да им се поддам. Чувствах се така, като че ли падах от дърво и се улавях за клон — тънък, но издръжлив — точно преди да се ударя в земята.
Тристан отстъпи, хватката му отслабна, пулсът ми затуптя от облекчение.
— Ето вратата към залата — каза Аленах и посочи към високи двойни врати, увенчани с хералдичния му флаг. — Тук се сервират закуската и вечерята за всичките ми гости. А тук са стълбите. Нека ви отведа до стаята ви.
Тръгнах редом с Аленах нагоре по дълго стълбище, червеникавокафяв килим се размотаваше като излизащ от уста език, за да „близне“ всяко стъпало нагоре до втория етаж. Подминахме няколко валенианци, които ме погледнаха с интерес, но не казаха нищо, докато продължаваха пътя си към залата. След това започнах да забелязвам издяланите изображения над вратите, прагът на всяка стая за гости носеше свой мотив, било то фаза на луната, определено цвете или диво животно.
Той забеляза интереса ми и забави ход, за да разгледам емблемата на най-близкия праг.
— А, да. Когато моят предтеча построил този замък, съпругата му поръчала всяка стая да получи свой знак — обясни Аленах. — Виждате ли, тази стая за гости е посветена на лисицата и заека. — Той посочи към бароковото изображение на двете животни, които тичаха в кръг, всеки — преследващ другия.
— Какво означава това? — запитах, опиянена от гледката на заострената муцуна на лисицата, която почти затваряше зъбите си върху пухкавата опашка на заека, който също едва не захапваше бухналата опашка на лисицата.
— Това е препратка към много стара меванска легенда — каза Аленах. — Легенда, която предупреждава колко е опасно да пристъпиш през една врата твърде много пъти.
Никога не бях чувала за такова предание.
Той сигурно беше доловил интереса ми, защото заяви:
— За да се предпази от „своеволията“ на праговете — за да бъде сигурно, че този праг всеки път ще го отвежда на едно и също място, когато го прекрачва, — станало благоразумно да се бележи или „благославя“ всяка стая. Тази стая дарява издръжливост на меванеца, който никога не изпуска от поглед врага си.
Срещнах очите му:
— Това е пленително.
— Така казват повечето валенианци, когато отсядат тук. Елате, това е стаята, която според мен ще ви подхожда най-много. — Отведе ме до сводеста врата с желязна решетка и изображение на еднорог с венец от цветя на шията.
Аленах взе свещта от най-близката скоба и отвори вратата. Изчаках, докато запали свещи в затъмнената стая; леко предупреждение докосна мислите ми. Колебаех се да остана насаме в една стая с него и ръката ми посегна към полите, напипвайки очертанията на скритата кама.
— Амадин?
Оставих ръката си да се смъкне от роклята ми и предпазливо минах под изображението на еднорога, като застанах на безопасно разстояние от Аленах, светлината събуди стаята за живот.