Леглото беше застлано с бродирана копринена покривка, оградено със завеси от червен копринен плат. До едната стена стоеше стар гардероб, украсен с резбовани листа и върбови клонки, а върху кръгла масичка имаше сребърен леген за миене. Имаше само два прозореца, обрамчващи малко огнище, наподобяваха стражи от стъкло. Предметът, който най-силно предизвика възхищението ми, беше големият гоблен, висящ от най-дългата стена. Приближих се да го погледна; безбройните нишки се събираха, за да изобразят изправен на задните си крака еднорог сред множество пъстри цветя.
— Помислих си, че може да привлече погледа ти — каза Аленах.
— Е, каква „благословия“ дава тази стая? — попитах, като хвърлих предпазливо поглед към него точно когато един слуга внесе сандъка ми и внимателно го остави в долния край на леглото.
— Със сигурност знаете какво въплъщава еднорогът — каза лордът; свещта потрепваше равномерно в ръката му.
— Във Вадения нямаме митове за еднорози — уведомих го печално.
— Еднорогът е символ на чистотата и изцеляването. На магията.
Почувствах последната дума като кука, забиваща се в кожата ми; гласът му ме притегляше, за да види как щях да реагирам. Хвърлих поглед обратно към гоблена, само за да отместя очи от неговите, спомнила си, че макар този лорд да изглеждаше дружелюбен и гостоприемен към мен, той не отслабваше подозренията си. Не забравяше, че бях дъщеря на МакКуин.
— Прекрасен е — промърморих. — Благодаря ви, че го избрахте за мен.
— Ще изпратя една прислужничка да ви помогне да се преоблечете. После слезте и се присъединете към нас за вечеря в залата. — Той си тръгна, затваряйки вратата почти беззвучно зад себе си.
Побързах да разопаковам сандъка си, намирайки домашнотъканите слугинска рокля, престилка и шал, които щях да нося след две вечери, когато щях да се измъкна тайно от замъка, за да намеря камъка. В дълбокия джоб на престилката беше лопатката за копаене и аз бързо ги опаковах във вързоп и го скрих под леглото, където камериерката нямаше да се сети да погледне. Бавно и спокойно разопаковах останалите си дрехи и точно ги окачвах в гардероба, когато пристигна прислужницата. Тя ми помогна да изхлузя синята рокля и бялата фуста, пристегна отново корсета ми, макар че до болка копнеех да го смъкна, след като го бях носила цял ден. После момичето ме преоблече в сребриста рокля, която разголваше раменете ми и бе набрана в блещукащ корсаж. Дрехата се разливаше като вода, когато се движех, шлейфът ме следваше като разлята лунна светлина. Никога не бях носила толкова изящна дреха и затворих очи, докато прислужничката прибираше и вдигаше високо косата ми, оставяйки няколко тънки кичурчета свободно пуснати около лицето ми.
Когато тя си отиде, бръкнах дълбоко в сандъка си да намеря сребърната роза, с която щях да украся прическата си. Завъртях я в пръстите си; гледах как светлината на свещите дъхва огън над малките рубини, питах се колко ли просто щеше да бъде да открия д'Арамис. Човек, когото никога не бях срещала и се очакваше да разпозная по някакъв герб. Е, той беше някъде тук — помислих си и се преместих пред окачената медна плоча, която служеше като огледало. Гледах неясното си отражение, докато забождах сребърната роза зад ухото си, а после избърсах изображението на звездоносата къртица и го нарисувах отново в основата на скулата си.
О, д'Арамис щеше да ме познае, дори и без розата. Щях да бия на очи в зала, пълна с мъже, дори и да бяха преобладаващо валенианци.
Понечих да тръгна към вратата, но спрях; очите ми отново се задържаха върху гоблена с еднорога. Този ден бях спечелила две битки. Бях издействала на Журден разрешение за влизане в страната и се бях добрала до Дамхан. Оставих това усещане да попие в сърцето ми, позволих на тази смелост да се разпали отново. Тази вечер трябваше да бъде много просто, това беше най-ясният етап от мисията ми. Дори не се налагаше да говоря с третия лорд, а само да установя зрителен контакт.
Излязох от стаята си и намерих стълбите, като проследих долитащия смях и наситените аромати от обещаващо пиршество чак до залата.
Бях впечатлена от нея, навярно дори повече, отколкото от тронната зала. Голямата зала на Дамхан беше дълга близо шейсет фута, високият таван — изработен от неизмазани дървени греди, които образуваха сложно извит свод, потъмнял от постоянния дим. Възхитих се на настилката на пода, която ме отведе до огнището в средата на залата, издигнато върху каменни плочи. Светлината осветяваше гербовете, които бранеха четирите стени — елени-рогачи, които скачаха през лунни полумесеци, гори и реки.