Това беше Домът, от който произхождах.
Остроумни изображения и скачащи елени.
Наслаждавах се на тази меванска зала и целия й чар и живот, знаейки, че някога отдавна Тристан беше седял тук. Почувствах близост с него, сякаш можеше да се материализира всеки момент, можеше да дойде и да ме докосне по рамото, бях негова потомка.
И въпреки това, вместо Тристан покрай мен преминаваха слуги, втурнали се да подреждат блюда с храна, гланцирани кани с вино и гарафи с ейл по дългите сгъваеми маси.
Д'Арамис — напомних си. Той беше моята мисия тази вечер.
Докато слугите подготвяха масите, повечето валениански благородници сновяха из залата, като държаха сребърни чаши с ейл и си преразказваха събитията от деня. Имаше седмина танове на Аленах, смесващи се с валенианците, но лесно ги разпознах по късите кожени връхни дрехи с щампования върху тях рогач.
Започнах тихо да обикалям около групичките мъже, скромно свела очи към гърдите им, докато търсех герба с дървото. Няколко от мъжете, естествено, се опитаха да ме увлекат в разговор, но аз просто се усмихнах и продължих обиколката си.
Имах чувството, че се бях лутала безцелно доста време, когато най-накрая се натъкнах на група мъже, които още не бях огледала. Първите двама със сигурност не бяха д'Арамис. Спрях, изпълнена с умора и безсилно раздразнение, докато започнах да си представям как би трябвало да изглежда той. Ако беше някой от лордовете, щеше да бъде по-възрастен, най-вероятно около годините на Журден. Навярно имаше няколко бръчки, някой и друг бял косъм.
Току-що бях екипирала в ума си образа на много грозен лорд, когато погледът ми внезапно беше привлечен от мъж, застанал с гръб към мен. Лененорусата му коса беше вързана с лента, ръстът и стойката му ми се сториха странно успокояващи. Беше облечен в тъмночервено късо палто и бяла ленена риза с дълъг ръкав, бричовете му бяха в обикновен черен цвят, и въпреки това, колкото по-дълго гледах гърба му, толкова повече осъзнавах, че нямах шанс непринудено да заобиколя тълпата, за да видя герба му.
Той сигурно беше усетил погледа ми, защото най-сетне се обърна и хвърли поглед към мен. Очите ми незабавно се приковаха върху герба, щампован на гърдите на късата му връхна дреха. Беше дървото, което Журден ми беше показал. Това бе д'Арамис. Но стоеше неподвижно, чак беше неестествено.
Погледът ми бавно се премести от герба към лицето му — което не беше по никакъв начин грозно и старо, а младо и красиво. Очите му бяха сини като метличина. Устата му рядко се усмихваше.
Бях разбита, бях поправена, докато се взирахме един в друг.
Защото той не беше просто д'Арамис, третият победен лорд. Не беше просто непознат мъж, с когото се предполагаше да установя зрителен контакт, а после да отклоня поглед.
Това беше Картие.
Двайсет и две
Д'Арамис
За момент всичко, което можех да направя, беше да стоя и да дишам, притиснала ръце към копринения плат на корсажа си, към връзките на корсета си. Това не можеше да бъде — помислих си; възражението изпълни ума ми, както дъждът изпълва река. Картие беше адепт. Картие беше валенианец.
И въпреки това през цялото време е бил друг.
Картие беше Тео д'Арамис… Ейдън Морган… победен мевански лорд.
Не можех да откъсна очи от него.
Звуците на залата започнаха да се топят като скреж на слънце, светлината на огъня потрепваше в тъмнозлатисто, като че ли се смееше, присмиваше ни се. Защото го виждах и в неговия поглед, колкото по-дълго ме изпиваше с очи. Той беше потресен, разтревожен, че аз бях госпожицата със сребърната роза, че бях Амадин Журден, онази, която трябваше да открие Камъка на здрача, онази, която му бе строго заръчано да държи под око, да й помага, ако я сполетеше беда.
Очите му пробягаха бързо по мен, задържаха се върху сребърната роза в косата ми сякаш бе трън; в изражението му припламна болка. А после погледът му се върна към моя; разстоянието помежду ни бе тънко и остро, като въздуха точно преди стръмен наклон.
О, как, как се беше случило това? Как не бяхме знаели един за друг?
Шокът от това всеки миг щеше да провали прикритието ни.
Извърнах се първа и се сблъсках с мъж, който ме подхвана за ръката над лакътя точно преди да разплискам халбата му с бира върху жакета му.
— Внимателно, мадмоазел — каза той и аз насила извиках свенлива усмивка на устните си.
— Простете, мосю — изхриптях, после хукнах, преди да успее да ме задържи.
Търсех място да избягам, да се скрия, докато се съвземех — исках сенки, тишина и усамотение, — тогава чух Картие да ме следва. Знаех, че беше той; разпознах опияняващото усещане за скъсяващо се разстояние между нас.