Спрях пред една от празните сгъваеми маси, като се престорих, че се възхищавах на гербовете по стената, когато почувствах кракът му да се докосва леко до полите ме.
— А коя сте вие, мадмоазел?
Гласът му беше тих, измъчен.
Не биваше да го поглеждам, нито да говоря с него. Ако Аленах случайно хвърлеше поглед насам, щеше да разбере. Щеше да разбере, че между Картие и мен имаше нещо.
И въпреки това не можах да устоя. Обърнах се да го погледна в лицето; тялото ми се пробуди от близостта му.
— Амадин Журден — отвърнах — вежлива, сдържана, незаинтересувана. Но погледът ми бе буден, сърцето — тлеещо, и той го знаеше. Знаеше, защото виждах същото в него, сякаш бяхме огледала, отразяващи се взаимно. — А вие сте…?
— Тео д'Арамис. — Той ми се поклони; гледах как русата му коса блестеше на слънцето, как тялото му се движеше грациозно. Под този блясък и наклонности той бе стомана и студен вятър, беше синьото знаме и конят на дома Морган.
Един въстанал Дом. Един победен Дом.
Баща му сигурно е бил лордът, присъединил се към МакКуин и Кавана, защото преди двайсет и пет години Картие трябваше да е бил още дете. И още докато започвах да свързвам нишките, разбрах, че имаше още неща, които трябваше да узная. Двамата с него трябваше да намерим начин да поговорим насаме, преди мисията напълно да пропадне.
— Коя е вашата стая? — прошепнах и се насладих на реакцията му, когато се изчерви от дръзкия ми въпрос.
— Летящата белка — отвърна той с толкова нисък глас, че едва го чух.
— Ще дойда при вас тази нощ — казах, а после се извърнах, сякаш вече не се интересувах от него.
Слях се отново с тълпата точно навреме, защото в залата влезе Аленах; очите му ме откриха незабавно. Той се отправи към мен с решителни крачки, а аз се надявах, че руменината по лицето ми бе избледняла.
— Бих искал да седнете на почетното място на моята маса — каза Аленах и ми предложи ръката си.
Поех я; оставих го да ме отведе до подиума, където беше поставена дълга маса, отрупана с халби, чинии, гарафи и блюда с храна, от която се вдигаше пара. Но не пиршеството бе това, което привлече вниманието ми, а двамата млади мъже, които седяха и ни чакаха там.
— Амадин, позволи ми да те запозная с най-големия си син, Райън, и най-малкия си син, Шон — каза Аленах. — Райън и Шон, това е Амадин Журден.
Шон ми кимна вежливо; косата му с цвят на лешник беше подстригана късо, лицето му — луничаво и загоряло от слънцето. Предположих, че беше малко по-голям от мен. Но Райън, първородният, просто ме погледна с твърди и студени като кремък очи; гъстите му вежди бяха извити, тъмнокафявата му коса — свободно пусната и стигаща до яката, докато потрепваше нетърпеливо с пръсти по масата. Отбелязах си да го избягвам в бъдеще.
Направих им реверанс, макар да ми се струваше неловко и ненужно в такава зала. Райън седна от дясната страна на Аленах — което отбелязваше, че беше наследникът, — а Шон от лявата. За мен беше отредено място от другата страна на Шон, което вероятно беше най-безопасното място в цялата зала за мен в момента. Бях защитена от мнителния поглед на Райън и въпросите на Аленах, и бях в противоположния край на залата срещу този, в който се намираше Картие.
Но докато седях на определеното си почетно място, погледът ми безпомощно обхождаше поставените пред нас сгъваеми маси в опити да открие учителя ми, противно на здравия ми разум. Той седеше в левия край на залата през три маси от мен и въпреки това всеки от нас можеше идеално да вижда другия. Сякаш някаква пропаст се беше разтворила и бе пропукала масите, калая и среброто, мозайката на пода, простираща се между нас. Очите му бяха приковани върху мен, моите — върху него. Той повдигна халбата си едва забележимо и пи в моя чест. Пи за това, че го бях заблудила, пи за това, че се бях събрала отново с него, пи за плановете, които ни обвързваха не като адепти, а като бунтовници.
— И така, баща ми казва, че сте адепт на науките — поде Шон, опитвайки се да ме въвлече във вежлив разговор.
Хвърлих поглед към него и го удостоих с лека усмивка. Гледаше ме, сякаш бях цвете с бодли; великолепието на роклята ми очевидно го караше да се чувства леко неудобно.
— Да, такава съм — отвърнах и се насилих да поема блюдото с гълъбови гърди, което Шон ми подаваше. Започнах да пълня чинията си; стомахът ми се бунтуваше при вида на всичко, тъй като цял ден бе останал притиснат от корсета ми. Но трябваше да изглеждам спокойна и непринудена, благодарна. Ядях и говорех с Шон, бавно приспособявайки се към ритъма на залата.