Точно го питах за лова и рогача, когато почувствах върху себе си погледа на Картие. Взираше се в мен от известно време, а аз упорито бях устоявала, знаейки, че Аленах също ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Някой видял ли е вече рогача? — попитах Шон, като режех картофите си и най-сетне срещнах погледа на Картие изпод миглите си.
Картие наклони глава, очите му се стрелнаха към нещо. Точно се канех да последвам безмълвната му заповед да погледна към това, което го бе смутило, когато залата се изпълни с топлия звук на струни. Цигулка.
Бих познала музиката й навсякъде.
Сепната хвърлих поглед надясно, където група музиканти — адепти по музика — се беше събрала заедно с инструментите си; музиката им започваше да завладява залата. Мерей седеше сред тях, цигулката беше покорно подпряна на рамото й; пръстите й затанцуваха по струните, когато засвири в унисон с другите. Но очите й бяха приковани в мен, тъмни и бистри, сякаш току-що се бе събудила от сън. Усмихна се и сърцето ми за малко да изхвръкне от гърдите.
Бях толкова развълнувана, че съборих халбата си с ейл. Златистата течност се разля по масата, върху роклята ми, по скута на Шон. Най-малкият син се изправи рязко, но аз не можех да помръдна. Мерей беше в залата и свиреше. В Мевана.
— Много съжалявам — казах задъхано, опитвайки се да си поема дъх, когато започнах да попивам ейла.
— Няма нищо, това и бездруго бяха старите ми бричове — каза Шон с крива усмивка.
— Музиката винаги ли ти въздейства така, Амадин? — провлачено се обади Райън от мястото си и се надвеси да гледа как помагах на Шон да почисти бъркотията.
— Не, но е приятна изненада да я чуя в меванска зала — отвърнах, когато брат му седна отново на мястото си и по всичко изглеждаше, че бе подмокрил панталоните си.
— Обичам валенианските ми гости да се чувстват като у дома си — обясни Аленах. — През изминалите няколко години каня трупа музиканти за сезона на лова. — Той отпи глътка ейл и направи знак на един слуга да напълни отново халбата ми, макар че бях напълно заситена с храна и пиене и се опитвах да изглеждам нормално. — Като един адепт към друг, би трябвало да ви накарат да се почувствате като у дома си.
Засмях се, неспособна да се сдържа. В гърдите ми, подобно на пара, се бе надигала възбуда, от мига, в който се озовах лице в лице с Картие. Музиката на Мерей допълни картинката.
Знаех, че щеше да пътува из кралството с покровителя си. Но никога не си бях представяла, че щеше да прекоси канала и да свири в меванска зала.
Мерей, Мерей, Мерей — пееше сърцето ми редом с отмерването на пулса ми. И докато музиката й се лееше над мен и проникваше във всяко кътче на голямата зала, внезапно осъзнах колко опасно бе за нея да бъде там. Тя не биваше да ме познае, аз не биваше да я познавам. И въпреки това как можех да спя под този покрив, знаейки, че и тя, и Картие бяха тук толкова близо до мен?
Картие сигурно вече бе изживял това през първата нощ в Дамхан, когато Мерей неочаквано се бе появила с трупата на Патрис Линвил, за да свири вечерта. Той сигурно й бе казал да се преструва, че не го познаваше. Всичко, което можех да направя, беше да се моля тя да се държи така и към мен.
Обмислих безброй начини да се обърна към нея под измислен предлог, да намеря начин да говоря с нея насаме, да й обясня защо бях тук. Но всичко, което можех да направя, беше да седя и да я слушам; залата притихна в благоговение пред музиката, сърцето ми туптеше от копнеж и страх. Да се раздвижа ли, или да остана застинала?
Исках да я погледна, исках да се втурна към нея. Но се изправих на крака и хвърлих поглед към лорд Аленах, усмихвайки се, когато помолих:
— Ще ме придружите ли до стаята ми, милорд? Боя се, че съм изтощена от дългото пътуване.
Той се изправи веднага, златният кръг върху главата му проблесна в светлината на огъня. Докато ме водеше надолу по пътеката, очите ми светкавично обходиха масите в левия край на залата.
Картие беше изчезнал.
Двайсет и три
Да минеш през гоблен
Не очаквах да видя пазач пред вратата ми. Но докато Аленах ме придружаваше обратно до стаята с еднорога, осъзнах, че щях да бъда наблюдавана и охранявана. Лицето ми не издаваше нищо, но сърцето ми се удряше в ребрата, когато проумях, че нямаше начин да се промъкна тайно до стаята на Картие, нито да се измъкна от замъка, за да взема камъка.
— За твоя защита, Амадин — каза Аленах, когато стигнахме до вратата; пазачът стоеше решително и непоклатимо като статуя. — С толкова много мъже в замъка и при положение че си без придружител, не бих искал да ти се случи нещо лошо.