— Колко грижовно от ваша страна, милорд. Ще спя спокойно тази нощ — излъгах и му се усмихнах сладко.
Той отвърна на усмивката ми, въпреки че неговата не стигна до очите му, докато ми отваряше вратата.
— Ще изпратя камериерката да ти помогне.
Кимнах и влязох в стаята; светлината на свещта потрепна леко при завръщането ми. Всичко рухваше — помислих си, докато сядах на ръба на леглото. Затова ли тайните мисии винаги се проваляха — защото бе невъзможно да се подготвиш за всяка дребна промяна в плана?
Бях планирала да се измъкна следващата нощ, да си дам време да открия използваните от прислугата врати, които Лиъм ми беше описал, вратите, през които трябваше да влизам и излизам от Дамхан. А ако не успеех да намеря изход от тази стая… щеше да ми се наложи да приспособя плановете си. Щеше да ми се наложи да взема камъка посред бял ден. А това щеше да бъде рисковано, заради мъжете, ловуващи в гората.
Трябваше да измисля причина да се присъединя към лова или да бъда близо до гората утре. И двете ми се струваха невъзможни в момента, защото бях уморена, объркана и охранявана.
Камериерката най-сетне пристигна, за да ми помогне да се съблека и да разпали огън в огнището. Бях благодарна, когато си тръгна и най-сетне останах сама, само по долна риза, с разпусната и разчорлена коса. Веднага рухнах на леглото си и се загледах в гоблена с еднорога, измъчвана от главоболие.
Помислих си за Тристан. Някога той беше живял тук. Може би е бил в тази стая.
Това ме подтикна да седна и да се наведа напред. Започнах да отделям всеки негов спомен, който бях наследила, претърсвайки ги, докато се размиха от толкова премятане. Беше споделил една мисъл за Дамхан с мен в деня, когато се упражняваше с брат си. Беше мислил за кътчетата и пролуките, тайните проходи и скритите врати на този замък.
Надигнах се от леглото и започнах да оглеждам преценяващо стаята. Мигновено бях привлечена към гоблена. Внимателно го дръпнах настрана и погледнах каменната стена отдолу. Върховете на пръстите ми проследиха очертанията на мазилката, като търсеха, търсеха…
Отне ми известно време. Стъпалата ми вече бяха изстинали върху каменните подове, когато почувствах ивица мазилка да поддава под ноктите ми. Бутах я леко напред и почувствах как стената се размести; тясна, древна врата се отвори в тъмен вътрешен коридор, който миришеше на плесен и мъх.
Скрита мрежа. Сложно разклонение на вените и артериите на замъка. Начин да се движиш, без да те видят.
Побързах да взема пантофите си и един свещник. След това се осмелих да се шмугна в прохода, оставих сенките да ме погълнат; светлината от свещта едва се мяркаше сред тъмнината. Не пуснах резето на вратата си, но все пак я затворих доколкото се осмелих. А после се замислих за праговете; как те представляваха портали и всяка стая имаше нужда от „благословия“. Ако главните врати имаха отличителни знаци, тогава и една скрита врата щеше да има, нали?
Вдигнах свещника си и внимателно огледах арката над вратата, умишлено оставена неравна и груба. И там… беше изсечен еднорогът; доста грубо, но бе отбелязан.
Помислих си, че така щях да намеря стаята на Картие и преди куражът ми да се стопи и здравият ми разум да потуши порива, тръгнах по пасажа. Запитах се дали по тези маршрути можех да намеря и изход от замъка, а после потреперих, защото си представих как се изгубвах безнадеждно в този тъмен, криволичещ лабиринт.
Тръгнах предпазливо, сякаш бях дете, което тепърва прохождаше. Спирах всеки път, щом чуех звук… отекващи шумове от кухнята, тряскащи се под мен врати, вятърът, виещ като звяр от другата страна на стената, изблици на смях. Но започнах да откривам другите врати и разчитах знаците над тях. Тази част от замъка беше крилото за гости и когато вътрешният пасаж започна да лъкатуши, обръщах внимание на всяка извивка и завой, които правех, молейки се стаята на Картие да има вътрешна врата.
Изгубих представа за времето. Точно се канех да се откажа с вледенени крака, със студения въздух, просмукващ се през тънката ми долна риза, когато открих вратата му. При различни обстоятелства щях да се засмея, защото над вратата на Картие имаше крилата невестулка. Но сърцето ми, стомахът ми, умът ми, бяха заплетени на възел и треперех, защото всеки момент щях да го видя. Дали щеше да ми бъде ядосан?
Повдигнах пръсти и завъртях резето. Тайната врата се отваряше навътре в пасажа, най-вероятно за да не ожулеше подовете на стаите. Посрещна ме тежък гоблен, пазещ прохода, както беше покрит и моят коридор.