Чух ботушите на Картие по пода, въпреки че не идваше при мен. Кръстосваше насам-натам и се запитах как да го поздравя, без да го изплаша.
— Учителю.
Гласът ми се стопи през гоблена, но той ме чу. И сигурно беше почувствал въздушното течение. Едва не откъсна гоблена от стената, когато погледът му попадна върху мен в зейналия отвор на тайната врата. За втори път тази нощ бях го оставила безмълвен и се самопоканих в стаята му, като се промуших покрай него и почти изпъшках при топлината и розовата светлина на огъня.
Застанах в средата на стаята му и го чаках да дойде при мен. Той взе свещника от ръцете ми и рязко го постави на една маса, подръпвайки с пръсти пуснатата си свободно коса. Продължаваше да стои с гръб към мен, погледът му блуждаеше навсякъде, но не и към мен, докато най-накрая се обърна. Очите ни се срещнаха.
— Амадин Журден — каза той с печална усмивка. — Как се промъкна покрай мен?
— Учителю Картие, съжалявам — изрекох припряно, думите се блъскаха една в друга. Сигурно бе доловил болката в гласа ми от това, че се беше наложило да напусна Магналия толкова тихо. — Исках да ви кажа.
— А сега разбирам защо не си ми казала. — Той въздъхна и забеляза, че треперех, защото носех само долната си риза.
— Хайде, ела да седнеш до огъня. Двамата с теб трябва да поговорим. — Придърпа пред огнището два стола, аз се отпуснах в единия и протегнах крака напред, за да уловя топлината. Почувствах, че ме наблюдаваше; пространството между нас бе крехко и смущаващо. Защото може и да бях напуснала Магналия без следа, но той също пазеше тайни.
— И така — каза той и хвърли поглед към огъня. — Журден е твой покровител.
— Да. А вие сте Ейдън Морган. — Прошепнах това забранено име, като че ли беше пчелен мед върху езика ми и стените можеха да ни чуят. Звукът му наелектризира въздуха между нас, защото Картие ме погледна, с широко отворени очи, блеснали като слънцето в средата на лятото. Усмихна ми се косо.
— Така е. А съм също и Тео д'Арамис.
— Както и Картие Еваристе — добавих. Три различни имена, три различни лица. И трите — отнасящи се за един и същ човек.
— Дори не знам откъде да започна, Бриена — поде той.
— Започнете от началото, учителю.
Той се хвана за тази последна дума — „учителю“, — все едно тя му напомни какви трябваше да бъдат отношенията ни. Но после успя да проговори и историята му се пробуди като лумнал въглен.
— Баща ми се опълчи на Ланън преди двайсет и пет години — история, която досега без съмнение знаеш много добре. Бях толкова малък, че не си спомням нищо, но майка ми и по-голямата ми сестра бяха убити, а баща ми избяга с мен, преди същата участ да сполети и мен. Дойде на юг в Деларош, стана писар и ме отгледа като валенианец. Приблизително по времето, когато започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт, той ми разкри моята самоличност. Не бях Тео д'Арамис, както си мислех. Не бях валенианец. Бях Ейдън, а той беше изпаднал в немилост мевански лорд, който имаше сметки за уреждане.
Той направи пауза. Виждах как си припомняше баща си. Изражението на Картие стана сурово и твърдо, болката от тази загуба бе още прясна.
— Срещаше се с Журден и Лорент веднъж годишно. Започнаха да изготвят план, но всичко, за което се сещаха, беше несигурно. През цялото време мислех, че е нелепо. Всички имахме приятен, добър живот във Валелия. Бяхме в безопасност. Защо лордовете все още се опитваха да се върнат? После баща ми почина, разяден от скръбта си. Аз станах адепт на науките и приех ново име. Не исках да ме открият. Не исках да бъда въвлечен в някакъв лекомислен план за отмъщение. Станах Картие Еваристе и избрах да отида в Магналия, защото Вдовицата ни беше помогнала, когато пресякохме границата. Не очаквах да ме познае. Бях съвсем малък, когато ни бе подслонила, но въпреки това… бях привлечен към това място.
— Казахте ли й кой сте? — попитах. Със сигурност тя би искала да узнае, че това беше той…
— Исках да й кажа — отвърна той. — Исках да й кажа, че съм малкият Ейдън Морган, синът на победен лорд, и съм жив благодарение на добрината й. Но… така и не намерих смелост. Останах си Картие, както исках, макар че започнах да се променям. Започнах да мисля все повече и повече за Журден, за Лорент, за Люк и Изолт. За причината, поради която искаха да се върнат. Започнах да мисля за майка си, за сестра си, чиято кръв все още крещи от земята, за хората от клана на Морган, които са преследвани и разпръснати, докато техният отчужден лорд се крие. Осъзнах, че да остана във Вадения, преструвайки се, че зверствата на Ланън не се случват, е малодушно.