Едва не напуснах Магналия, преди да изтече седемгодишният ми договор. Едва не заминах, защото трудно понасям тайните си, миналото си. Докато ти не ме помоли да те обучавам.
Бавно и дълбоко си поех дъх. Погледът ми беше прикован върху лицето му, но той все още гледаше към огъня, гърдите му леко се повдигаха и спускаха.
— Ти ме помоли да те обуча в областта на науките за три години — припомни си той и онази усмивка се върна. Той най-сетне ме погледна в очите и сърцето ми започна да се отпуска. — Ти беше точното предизвикателство, от което имах нужда, Бриена. Останах заради теб, като си казах, че след като бъдеш посветена, ще се включа отново в усилията на Журден и Лорент да се върнат на север. Това, което поиска, беше почти невъзможно, но бях твърдо решен да видя как постигаш желаното, как получаваш посвещение и ставаш адепт. Така отклоняваше вниманието ми и трудно можех да мисля за нещо друго.
Хвърлих поглед надолу към ръцете си. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа, и въпреки това никои думи не ми се струваха достойни.
— Учителю Картие — промълвих най-накрая и го погледнах.
Той се канеше да продължи, устните му оформиха дума, която никога нямаше да чуя. На вратата се почука тихо с таен ритъм, Картие се изправи и ми даде знак да го последвам.
— Трябва да си тръгваш — прошепна ми, докато прекосявах стаята след него. — Това е един от тановете на Журден и за твоя защита… не искам да знае за теб. — Подаде ми свещника и дръпна гоблена назад.
Почти бях забравила, че д'Арамис също имаше мисия тук; тайно да събере останалите от хората на Журден. Бутнах вратата и пристъпих във вътрешния коридор, обърнах се назад към него. Все още имаше толкова неща, които не бяхме решили. А той сигурно беше видял задържалите се въпроси и желания в погледа ми, защото прошепна:
— Ще дойдеш ли при мен отново утре вечер?
— Да — прошепнах.
— Пази се, Бриена. — Спусна гоблена и аз затворих вътрешната врата.
Спрях се само колкото да се уверя, че не можех да чуя нищо през стената, докато той се съвещаваше с тана, а после започнах да си проправям път обратно към стаята си. Нито веднъж не бях помислила, че някой можеше да подслуша разговора ни. Но трябваше да съобразя. Той — също. Защото беше необходим само един небрежен ход и двамата с Картие щяхме да бъдем мъртви.
А на мен тепърва ми предстоеше да открия Камъка на здрача.
Двайсет и четири
Ловът
На следващата сутрин закусих припряно в залата, а след това последвах върволицата валенианци във вътрешния двор, които чакаха конете си. Мъглата тъкмо започваше да се разсейва, изгорена от слънцето, и аз гледах отстрани как ширналите се земи на Дамхан се разбуждаха със слънце и блестяща роса.
Тук бяха пивоварната, жилищата на прислугата, конюшните, тренировъчният двор, където някога Тристан и Оран се бяха упражнявали. А точно досами пасището се намираше гората Майрена, обвита в тъмнозелени борове и жълти трепетлики, увенчани с мъгла. През изминалите сто и шейсет години не се беше променила. Беше кротко напомняне, че тази страна, този народ, бяха изградени в издръжливост и традиция, че промяната настъпваше бавно и постепенно.
Плановете ми бяха да се доближа до гората, като помолех за обиколка, която очаквах да бъде възпрепятствана, след като всички мъже щяха да ловуват. Но трябваше да покажа любопитството си към местността, за да не изглеждаше странно да се разхождам сама.
Почувствах тежестта на лопатката в джоба на роклята си, тежестта на бунта в сърцето си.
Потреперих, обзета от тръпка на несигурност, и си казах, че ако тези планове се проваляха, тази нощ щях да премина към изследването на тайните проходи, макар че не знаех как да се ориентирам из тях и имаше по-голям риск да отворя погрешната врата, вместо правилната…
Представях си колко ужасно щеше да бъде да се изгубя в тези тъмни коридори, когато чух напевния звук на любим глас зад гърба си.
— Научих, че сте адепт на науките.
Обърнах се и погледнах Мерей, ожесточено потискайки порива да се хвърля в прегръдките й. Навярно имахме едно и също мисъл, защото трапчинките й образуваха малки долинки в бузите й, докато се опитваше да се сдържи.
— Такава съм. А вие сте магистър по музика?
— Да. Мерей Лабел. — Тя ми направи лек реверанс.
— Амадин Журден — отвърнах също толкова вежливо. Почувствах погледа на Аленах върху себе си от другата страна на вътрешния двор. Хубаво — помислих си. — Нека ме види как се представях.
— Е, Амадин, очевидно сме многократно превъзхождани по численост от мъжете. Възможно ли е двете с теб да прекараме деня заедно? — попита Мерей с очи, светнали от въпроси.