Затаих дъх; умът ми се втурна да обмисли внезапните възможности. Не бях планирала да въвличам Мерей — последното нещо, което исках, беше да рискувам безопасността й, — но внезапно осъзнах колко полезна можеше да ми бъде тя.
— Да, много бих искала. Но възнамерявах да яздя из местността днес — казах, докато се провирахме обратно в тълпата от мъже, към Аленах. С крайчеца на окото си видях Картие сред малък кръг от валенианци. Сърцето ми заби учестено, когато попитах Мерей: — Навярно можете да яздите с мен?
— Разбира се! — съгласи се Мерей, докато се приближавахме да застанем пред Аленах.
— Милорд — поздравих го и направих нисък почтителен реверанс. — Надявах се да получа обещаната обиколка на местността днес.
— Боя се, че трябва да яздя с мъжете и да предвождам лова — отвърна той.
— Дали един от синовете ви не би искал да ме придружи? — запитах, молейки се да ми предостави дружелюбния и вежлив Шон, а не Райън, за когото снощи бях осъзнала, че беше подозрителен към мен.
Сякаш почувствал посоката на надеждите ми, Шон се появи във вътрешния двор с все още сънливи очи и разрошена къса коса. Носеше цветовете на баща си; червеникавокафява риза под къса кожена връхна дреха, черни бричове, затъкнати във високи до коленете ботуши. На раменете му беше преметнат колчан със стрели, както и дълъг лък от тисово дърво. Когато усети погледа ми върху него, се обърна към мен и аз му се усмихнах. Той непринудено се приближи до нас.
— Добро утро — поздрави. — Не мислех, че си почитателка на лова, Амадин.
— Не съм — признах. — Но се надявах да обиколя имота днес, да видя още от земите на баща ти.
Аленах бе много мълчалив, докато наблюдаваше този разговор между мен и най-младия си син. Не можех да се досетя какво си мислеше, но стомахът ми се сви, когато осъзнах, че лордът почти не ме изпускаше от поглед. Копнеех за щит, за искрица магия, начин да се скрия от него и зоркото му наблюдение.
— Баща ти обаче не може да ме придружи — казах. — Затова предполагам, че ще трябва да почакам до утре?
Шон пристъпи от крак на крак:
— Бих могъл аз да те заведа — каза той и погледна към баща си. — Нали, татко?
И ето че се появи Райън. Движеше се като змия в тревата, навярно можеше да подуши тайните ми намерения от другата страна на вътрешния двор.
— За какво е това? — запита най-големият брат; очите му останаха приковани върху мен, сурови, тъмни и изпълнени с подозрение.
— Шон ще заведе Амадин на обиколка — заяви Аленах и отново не можах да разгадая дали беше подразнен, или отегчен. Говореше ясно и отчетливо.
— Какво? — възрази Райън. — Не, не Шон. Нека аз я заведа.
Дланите ми започнаха да се потят, но не отстъпих; молех се, чаках…
— От теб се очаква да предвождаш лова заедно с татко — възрази Шон.
— А ти трябва да се движиш най-отзад.
— Достатъчно — каза лордът; беше тиха, но остра дума. Синовете му мигновено се подчиниха. — Райън, ти ще дойдеш с мен. Шон, ти ще заведеш Амадин.
Едва можех да повярвам, че лордът на дома Аленах действаше точно според желанията ми.
Шон кимна явно доволен, но Райън се свъси; лицето му потъмня, когато най-сетне отмести поглед от мен. Но дочух какво каза на Аленах; думите му ме удариха като ситни камъчета, когато промърмори:
— Отнасяш се към проклетата издънка на МакКуин като към принцеса.
Не чух отговора на Аленах, но гърлото ми се стегна.
— Заповядайте, госпожици — каза Шон и предложи ръка на всяка от нас. Аз го хванах под лявата, Мерей — под дясната. — А вие сте…?
— Мерей Лабел — представи се тя. — Запознах се с Амадин само преди няколко минути.
Той ни поведе към отворените порти на вътрешния двор, където слугите на Аленах започваха да довеждат конете на валенианците.
— Дайте ми само няколко мига, за да доведа два дребни коня за вас — каза Шон. — Чакайте тук. Ще се върна.
Отдръпнахме се, за да не пречим, и загледахме как Шон подтичваше надолу по пътеката натам, където се намираха конюшните, сгушени в долината. Възползвах се от този момент — вътрешният двор кипеше от оживление и движение, докато мъжете се качваха на конете си, за да потеглят, — и отведох Мерей до едно тихо петно от утринна светлина.
— Престори се, че ти разказвам нещо приятно — прошепнах й. Лицето й беше ясно видимо за мъжете, докато аз бях с гръб, за да не можеше някой като Райън да разчете думите по устните ми.
— Много добре — каза Мерей и ми отправи онази усмивка, която казваше: Току-що те срещнах. — Кажи ми какво става.