Колкото до Серина… Кол не бе споменал, че сестра му бе вълчица с лице, съперничещо на митичната Елена, но Бриг бе доволен, че можеше сам да си състави впечатление. Може да бе вярно, че тя нямаше причини да обича англичаните, ала той предпочиташе да преценява мъжа като мъж, не по неговата националност.
Би трябвало да преценява и жената като жена, не по външния й вид, помисли Бригъм. Когато се бе втурнала към тях на пътя, с озарено от радост лице, се бе почувствал като ударен от гръм. За щастие не бе от мъжете, които задълго остават под магията на две красиви очи и един хубав глезен. Бе дошъл в Шотландия да се бие за кауза, в която вярваше, не да се безпокои, че някакво момиче го мрази.
Заради произхода му, мислеше той, докато крачеше до прозореца и обратно. Никога не бе имал причина да не се гордее със своя род. Дядо му бе човек, когото бяха уважавали и от когото бяха се страхували. Откак бе достатъчно голям, за да разбира, Бригъм бе възпитаван, че да бъде Ленгстън бе и привилегия, и отговорност. Той не приемаше лекомислено нито едното, нито другото. Иначе би останал в Париж, би се наслаждавал на капризите и прищевките на изисканото общество, вместо да дойде в шотландските планини и да рискува всичко заради младия принц.
Да я вземат дяволите тази жена, задето го гледаше, сякаш бе боклук.
На вратата се почука. Бригъм се намръщи и се обърна от прозореца.
— Да?
Слугинчето, примряло от притеснение, отвори вратата и като го видя такъв мрачен, сведе очи и нервно запелтечи:
— Моля за извинение, лорд Ашбърн… — бе всичко, което успя да каже.
Той почака, после въздъхна:
— Мога ли да знам за какво искаш извинение?
Тя го стрелна с поглед и отново се вторачи в пода.
— Милорд, господин Макгрегър иска да ви види долу, ако е удобно.
— Разбира се, веднага идвам.
Но момичето вече бе излетяло. Тази вечер щеше да има какво да разказва на майка си — как Серина Макгрегър бе обидила английския лорд в лицето. Лице, което, трябваше да признае, бе дяволски красиво.
Бригъм пооправи дантелата на китките си. Бе пътувал само с един кат дрехи и се надяваше каретата с останалия му багаж утре да успее да стигне до Гленроу.
Спусна се по стълбите, строен и елегантен в черно и сребристо. На врата му се къдреше дантела, пръстените му светеха под лампата. В Париж и Лондон бе следвал модата и пудреше косата си. Тук с удоволствие бе изоставил това досадно занимание и гарвановочерната му коса бе сресана назад.
Макгрегър го чакаше в столовата и пиеше портвайн. Зад гърба му пращеше огън. Косата му бе тъмночервена и падаше до раменете. Лицето му бе покрито с брада в същия цвят. Бе облечен както подобава, когато се посрещат знатни гости. Наистина, традиционната поличка му стоеше добре, защото бе висок и широкоплещест като сина си. Към нея той носеше жакет от телешка кожа, на рамото с катарама, върху която бе гравирана лъвска глава.
— Лорд Ашбърн, добре дошли в Шотландия и в дома на Иън Макгрегър.
— Благодаря ви. — Бригъм прие предложената чаша портвайн и седна. — Бих искал да се осведомя за Кол.
— Спи по-спокойно, макар дъщеря ми Гуен да ми казва, че нощта ще бъде тежка. — Иън замълча за момент и сведе поглед към оловната чаша, която държеше в широката си ръка с дебели пръсти. — Кол ни е писал за вас като за приятел. И да не бе писал, сега щяхте да сте приятел, защото вие бяхте този, който ни го върна.
— Той ми е приятел и винаги ми е бил.
Това бе прието с кимване.
— В такъв случай пия за ваше здраве, милорд. — Иън пи с удоволствие. — Чувал съм, че баба ви е била Макдоналд.
— Да. От остров Скай.
Обветреното лице на Иън се отпусна в усмивка.
— Тогава още веднъж добре дошли. — Вдигна чашата си и се вгледа в очите на своя гост. — За истинския крал?
В отговор Бригъм вдигна своята чаша.
— За краля отвъд морето. — Срещна пламтящите сини очи на Иън. — И за предстоящия бунт.
— Да, за това ще пия. — Иън пресуши на един дъх чашата. — Кажете ми сега как стана така, че моето момче беше ранено.
Бригъм му разказа за засадата, описа в подробности мъжете, които ги бяха нападнали, и тяхното облекло. Докато говореше, Иън се бе навел напред на голямата маса, сякаш се страхуваше да не пропусне и една дума.
— Проклетите убийци Кембълови! — избухна той и стовари юмрук на масата. Чашите и чиниите подскочиха.
— И Кол така мислеше — съгласи се Бригъм спокойно. — Знам някои неща за клановете и за враждата между вас и Кембълови, лорд Макгрегър. Може да е било просто грабеж, а може и да се е разчуло, че якобитите са се раздвижили.