— Наистина са се раздвижили. — Иън се замисли за момент и забарабани с пръсти. — И какво, двама на четирима? Не е толкова зле, когато става дума за Кембълови. Вие също сте ранени?
— Леко. — Бригъм сви рамене, навик, който бе придобил във Франция. — Ако конят на Кол не се беше подхлъзнал, никога нямаше да се открие. Кол е дяволски добър фехтовач.
— И той така казва за вас — засмя се Иън. От нищо не се възхищаваше повече, отколкото от един добър боец. — Някаква битка по пътя към Кале?
Бригъм се усмихна:
— Просто забавление.
— Бих искал да чуя нещо повече за това, ала първо ми кажете каквото можете за принца и за неговите планове.
Говориха часове наред, пресушиха бутилката и отвориха нова, докато свещите догаряха. Официалностите изчезнаха, бяха вече само двама мъже, единият превалил разцвета си, другият едва наближаващ към него. И двамата бяха бойци по рождение и по характер. Можеше да се бият по различни причини, единият в отчаян опит да запази своята земя и начина си на живот, другият заради едната справедливост. Но щяха да се бият. Когато се разделиха, Иън за да види сина си, а Бригъм да вземе малко въздух и да провери конете, се познаваха толкова добре, колкото им бе нужно.
Когато Бригъм се върна, бе късно. Къщата бе притихнала, камините загасени. Навън вятърът свиреше и му напомняше за усамотението, за отдалечеността от Лондон и от всичко, което му бе близко и познато.
Близо до вратата гореше една свещ, за да му показва пътя. Той я взе и тръгна по стълбите, макар да знаеше, че още бе прекалено неспокоен, за да заспи. Макгрегърови го интересуваха още от първия път, когато двамата с Кол споделиха една бутилка и историите на живота си. Знаеше, че са силно свързани, не само заради семейно задължение, а и от привързаност и от общата си любов към своята земя. Тази вечер ги бе видял как работят задружно с несъмнена вяра един в друг. Нямаше истерии, когато бе внесъл Кол в къщата, нямаше плачещи и припадащи жени. Всеки правеше каквото трябваше да се направи.
Точно от такава сила и чувство за дълг щеше да има нужда Чарлз през следващите няколко месеца.
Бригъм отмина стаята си и отвори вратата към стаята на Кол. Завесите на леглото бяха вдигнати и той видя, че приятелят му още спи, завит с одеяла. Видя и Серина, която седеше до леглото и четеше книга на светлината на тънка свещ.
За пръв път я виждаше спокойна. Лицето й бе необичайно красиво в меката светлина. Косите й, падащи по гърба, блестяха. Бе се преоблякла в тъмнозелен халат с висока яка, която подчертаваше лицето й. Брат й измърмори нещо насън, тя го погледна и сложи ръка на пулса на китката му.
— Как е той?
Серина се стресна от гласа на Бригъм, ала бързо се овладя. С безизразно лице се облегна назад на стола и затвори книгата в скута си.
— Още има треска. Гуен мисли, че до сутринта трябва да премине.
Бригъм се приближи до леглото. Огънят зад него гореше буйно. Димът се смесваше с миризма на лекарства и мак.
— Кол ми е казвал, че тя може да прави чудеса с нейните билки. Виждал съм лекари, които с по-малко сигурна ръка зашиват рана.
Разкъсвана между раздразнението и гордостта за сестра си, Серина приглади полата си.
— Тя има дарба и добро сърце. Щеше да остане с него цяла нощ, но аз я изгоних да си легне.
— Значи гоните всички, не само непознатите? — Той се усмихна и вдигна ръка, преди да му бе отговорила. — Едва ли можете сега да ме разкъсате, скъпа моя, защото ще събудите брат си и цялото семейство.
— Не съм ви скъпа.
— Заради което ще легна в гроба благодарен. Това е просто начин на обръщение.
Кол се размърда и Бригъм се приближи да сложи студената си ръка на челото му.
— Будил ли се е изобщо?
— Един или два пъти, ала не беше на себе си. — Тъй като съвестта й го изискваше, Серина омекна. — Пита за вас. — Изправи се и изстиска кърпата, за да я сложи на челото на брат си. — Трябва да си вървите и да дойдете да го видите сутринта.
— А вие?
Ръцете й бяха нежни, успокояващи, разхлаждащи. Бригъм неволно си представи какво ли би било да ги почувства върху собственото си чело.
— Какво аз?
— Няма ли кой да ви изгони в леглото?
Тя вдигна очи. Напълно разбираше за какво й говори.
— Аз отивам когато и където реша. — Отново седна и скръсти ръце. — Хабите си свещта, лорд Ашбърн.
Без да каже дума, Бригъм я загаси. Светлината на тънката свещичка до леглото ги потопи в интимност.
— Съвсем вярно — съгласи се той. — Една е достатъчна.
— Надявам се, че можете да намерите пътя до стаята си в тъмното.
— Аз имам отлично нощно зрение. Но още не съм си тръгнал. — Взе книгата от скута й. — „Макбет“?