— Не четат ли красивите дами от вашето обкръжение?
Устните му трепнаха.
— Някои от тях четат. — Отвори книгата и прелисти страниците. — Много мрачна история.
— Убийство и власт? — Серина махна с ръка. — Животът, милорд, може да бъде мрачен, както англичаните толкова често доказват.
— Макбет е шотландец — напомни й Бригъм. — „История, разказана от идиот, пълна с шум и ярост, не означаваща нищо“. Така ли приемате живота?
— Приемам го като това, което може да бъде направено от него.
Бригъм се облегна на масата. Вярваше, че тя говори сериозно и това го заинтригува. Повечето от жените, които познаваше, можеха да разсъждават само за модата.
— Защо не разглеждате Макбет като злодей?
— Защо? — Не бе имала намерение да приказва с него, още по-малко да завърже разговор, ала не успя да се въздържи. — Той взема това, което мисли, че е негово.
— А средствата му?
— Безмилостни. Може би кралете трябва да са безмилостни. Чарлз не може да претендира за трона, като се помоли за него.
— Така е. — Бригъм се намръщи и затвори книгата. — Но подлостта и войната са различни неща.
— Мечът си е меч, независимо дали е забит в гърба или в сърцето. — Серина го погледна. Зелените й очи блестяха на светлината на свещта. — Ако бях мъж, щях да се бия, за да победя, и по дяволите средствата.
— А честта?
— В победата има голяма чест. — Тя отново намокри кърпата и я изстиска. Въпреки приказките си, Серина се отнасяше към болестта съвсем по женски — внимателно, търпеливо, старателно. — Имаше време, когато Макгрегърови бяха преследвани като животни, когато на Кембълови се плащаше с хубаво английско злато за всяка смърт. Ако те преследват като диво животно, се научаваш да се биеш като диво животно. Жените бяха изнасилвани и убивани, кърмачетата бяха клани. Ние не забравяме, лорд Ашбърн, нито прощаваме.
— Сега е друго време, Серина.
— Ала кръвта на брат ми беше проляна днес.
Той импулсивно сложи ръка върху нейната.
— След няколко месеца ще се пролее още кръв, но за справедливост, не за отмъщение.
— Вие можете да си позволите справедливост, милорд, ала не и аз.
Кол простена и започна да се мята. Серина отново насочи цялото си внимание към него. Бригъм машинално го хвана.
— Пак ще си отвори раната.
— Дръжте го да не мърда. — Тя сипа още лекарство в дървената чашка и я поднесе към устните на брат си. — Изпий го, миличък. — Наля колкото успя в гърлото му, като през цялото време го увещаваше, молеше, успокояваше. Той трепереше, въпреки че кожата му гореше.
Серина вече не възразяваше срещу присъствието на Бригъм и не каза нищо, когато той свали палтото си и запретна дантелите на китките си. Двамата заедно обляха Кол със студена вода, сипаха още от отварата на Гуен в пресъхналите му устни и продължиха да го пазят.
По време на бълнуването тя почти през цялото време говореше на Кол на келтски диалект, спокойно и непоколебимо като кален войник. За Бригъм бе странно да я гледа такава невъзмутима, след като от първия момент на тяхното запознанство я бе виждала оживена от вълнение или гняв. Сега, в най-дълбоката нощ, ръцете й бяха нежни, гласът й тих, движенията й уверени. Двамата работеха заедно, сякаш цял живот го бяха правили.
Серина вече не отказваше помощта му. Англичанин или не, очевидно обичаше брат й. Ако го нямаше, щеше да се наложи да извика сестра си или майка си. За няколко часа тя се опита да забрави, че лорд Ашбърн въплъщаваше всичко, което тя ненавиждаше.
От време на време, над кърпата или над чашата, ръцете им се докосваха. И двамата се мъчеха да не забелязват дори тази незначителна близост. Той може и да бе загрижен за Кол, но все пак бе английски благородник. Серина може и да бе по-силна от всяка друга жена, която бе срещал, ала все пак бе дива шотландка.
Примирието продължи, докато вилнееше треската на Кол. Когато небето започна да избледнява от наближаващия изгрев, кризата премина.
— Няма температура. — Серина сложи ръка на челото на брат си и преглътна напиращите сълзи. Глупаво бе да плаче сега, Помисли тя, когато най-лошото бе свършило. — Мисля, че ще прескочи трапа; но Гуен трябва да го погледне:
— Трябва добре да поспи. — Бригъм притисна ръка към кръста си, където бе заседнала тъпа болка. Огънят, който на смени бяха поддържали през нощта, все още бумтеше зад гърба му и разливаше светлина и топлина. Бе разкопчал ризата си, за да му е по-удобно, и в дълбокото деколте се виждаха гладки мускулести гърди. Серина изтри чело и се опита да не забелязва.
— Почти съмна. — Чувстваше се отмаляла, уморена до смърт и й се плачеше.