— Да. — Вниманието на Бригъм внезапно и напълно се пренасочи от мъжа в леглото към жената до прозореца. Първите утринни лъчи светлееха зад нея. Халатът я покриваше като кралска мантия. Лицето й бе побледняло от умора и очите й изглеждаха още по-големи, по-тъмни и по-загадъчни заради леките сенки под тях.
Той продължи да я гледа и кръвта й запулсира под кожата. Искаше й се да спре. Този поглед я правеше… Някак безсилна. Внезапно уплашена, откъсна очи от неговите и погледна към брат си.
— Вече няма нужда да стоите тук.
— Да.
Тя му обърна гръб. Бригъм прие това като знак, че го гони. Вдигна иронично вежди, макар че Серина не можеше да го види, и тръгна към вратата, ала я чу да подсмърча и спря. После, проклинайки се, прокара ръка през косата си и се върна при нея.
— Сега няма нужда от сълзи, Серина.
Тя припряно избърса бузата си.
— Помислих, че ще умре. Чак когато всичко мина, разбрах колко съм се страхувала. — Отново изтри лицето си. — Загубила съм си кърпичката — каза нещастно.
Бригъм сложи в ръката й своята кърпичка.
— Благодаря.
— Няма защо — успя той да смотолеви, когато Серина му я върна, мокра и смачкана. — Сега по-добре ли сте?
— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Бих искала да си отидете.
— Къде? — Макар да знаеше, че не бе разумно, я обърна към себе си. Искаше само да види отново очите й. — В леглото си или по дяволите?
За изненада и на двамата, устните й трепнаха в усмивка.
— Където желаете, милорд.
Бригъм искаше тези устни. Мисълта за това го потресе не по — малко от усмивката и. Искаше ги топли и разтворени под своите. Светлината проби нощното небе и се посипа като златен дъжд през прозореца. Преди някой от тях да бе подготвен, той протегна ръка, зарови пръсти в косите й и обхвана шията и.
— Не — успя да възрази, изненадана, че гласът й прозвуча толкова несигурно. Когато вдигна ръка в знак на протест, Бригъм я пресрещна и така, опрели длани, посрещнаха новия ден.
— Треперите — прошепна той и леко плъзна пръсти нагоре по шията и, разпалвайки малки пламъчета. — Чудех се дали бихте могли.
— Не съм ви давала разрешение да ме докосвате.
— Не съм ви молил за разрешение. — Привлече я по-близо. — Нито ще ви моля. — Вдигна съединените им ръце към устните си и нежно целуна пръстите й. — Нито имам нужда.
Наведе глава към нея и тя усети как стаята се накланя и как силите я напускат. Виждаше само лицето му, после само очите му. Като насън притвори очи и разтвори устни.
— Серина?
При звука на гласа на сестра си Серина отскочи и пламнала стисна ръце. Гуен влезе в стаята.
— Трябваше още да почиваш. Спала си само няколко часа.
— Беше достатъчно. Кол? — попита тя и се запъти към леглото.
— Треската му премина.
— Ах, слава Богу. — Гуен се наведе над леглото. С тази коса, по-скоро златиста, отколкото червеникава, и със светлосивия си халат наистина приличаше на ангел, както я бе описал Кол. — Спи добре и би трябвало да поспи още няколко часа. — Вдигна очи да се усмихне на сестра си и видя Бригъм до прозореца. — Лорд Ашбърн! Не сте ли спали?
— Той тъкмо си тръгваше. — Серина бързо застана до сестра си.
— Имате нужда от почивка. — Гуен се намръщи, като се сети за рамото му. — Ще си възпалите раната.
— Той е добре — обади се нетърпеливо Серина.
— За вашата загриженост ви благодаря. — Бригъм се поклони многозначително към Гуен. — Тъй като изглежда, че повече не мога да бъда от полза, ще се насоча към леглото си. — Погледът му се плъзна нагоре-надолу по Серина. До сестра си и тя изглеждаше като ангел. Като отмъстителен ангел. — Ваш слуга, мадам.
Когато излезе, Гуен се усмихна след него. Младото й сърце изпърха при вида на голите му гърди и ръце.
— Толкова е красив — въздъхна тя.
Серина изсумтя:
— Като за англичанин.
— Много мило от негова страна да остане при Кол.
Серина все още чувстваше настойчивите му пръсти върху шията си.
— Не е мил — промълви тя. — Изобщо не вярвам, че е мил.
ТРЕТА ГЛАВА
Бригъм спа, докато слънцето се издигна високо над хоризонта. Рамото му бе схванато, ала не го болеше. Предполагаше, че трябва да благодари за това на Серина. Докато се обличаше, устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Имаше намерение да й се отплати.
Обу брича си и погледна към скъсаното сако за езда. Трябваше да свърши работа, защото едва ли можеше да се яви във вечерно облекло. Докато багажът му пристигнеше, трябваше да понася неудобствата. Прокара ръка по брадата си и навлече сакото. Бузите му бодяха, а лицето му съвсем не бе свежо. Как ли би се ужасил лакеят му!