— Изхвърли я.
— Не искам да те наскърбявам, скъпи мой, ала тази жена ме ужасява.
— Ха! — Кол вирна брадичка и погледна сестра си. — Върви по дяволите, Серина, и отнеси този буламач с теб.
— Добре тогава, щом искаш да обидиш малката Гуен, която се грижеше за теб и си направи труда да ти приготви нещо за ядене. Просто ще й занеса кашата долу и ще й обясня как ти си казал, че това е буламач и предпочиташ да не сложиш нищо в уста, вместо да я изядеш.
Тя се обърна с купата в ръка. Преди да бе направила и две крачки, Кол отстъпи.
— По дяволите, дай ми я тогава.
Бригъм улови самодоволната й усмивка, когато тя отметна полата си и седна.
— Добре свършено — измърмори той.
Без да му обръща внимание, Серина потопи лъжицата в купата.
— Отвори си голямата уста, Кол.
— Няма да ме храниш — успя да каже той точно преди сестра му да му пъхне лъжицата в устата. — Проклятие, Серина, казах, че сам ще се храня.
— И ще разсипеш кашата върху чистата си пижама. Няма днес пак да те преобличам, моето момче, така че отвори си устата и кротувай.
Кол отново би я наругал, но бе прекалено зает да преглътне кашата.
— Ще те оставя да закусиш, Кол — обади се Бригъм.
— Моля ти се! — Кол бързо хвана китката му. — Не ме изоставяй сега. Тя ще ми се кара, ще ме навиква и ще ме подлуди. Аз… — Серина пъхна още една лъжица каша в устата му. — Дяволска жена, Бриг. Един мъж никога не е в безопасност с нея.
— Така ли? — Бригъм с усмивка се вгледа в лицето й и бе възнаграден с едва забележимо изчервяване.
— Не съм ти благодарил, че ме донесе вкъщи. Казаха ми, че си ранен.
— Драскотина. Сестра ти се погрижи за това.
— Гуен е ангел.
— Младата Гуен беше изцяло заета с теб.
Серина ме превърза.
Кол погледна сестра си и се засмя:
— Много е несръчна.
— Гълтай си лъжицата, Кол.
— Една дупка в ребрата не значи, че ще ти се оставя да ме тормозиш, момиченце. Още мога да те метна през коляно и да те напляскам.
Тя деликатно изтри устните му със салфетка.
— Последния път, когато се опита, цяла седмица куца.
— Да, бе, вярно — призна Кол с усмивка. — Леле, Бриг, колко е подла. Изрита ме право в… — Той улови гневния поглед на Серина. — В гордостта, така да се каже.
— Ще го запомня, ако някога ми се случи да си меря силите с госпожица Макгрегър.
— А веднъж ме удари по главата с тигана — спомни си Кол. — Направо видях звезди. — Отново му се доспа и клепачите му натежаха. — Побойничка. Така никога няма да си хванеш мъж.
— Ако исках да си хвана мъж, вече щях да съм го сторила.
— Най-хубавото момиче в Гленроу. — Гласът му се поколеба, а очите му се затвориха. — Обаче отвратителен характер, Бриг. Не като онази сладка Френси със златистата коса.
Каква сладка Френси, учуди се Серина и погледна крадешком към Бригъм, ала той се усмихваше и си играеше с копчето на сакото си.
— Имах удоволствието да го открия лично. Почивай си сега.
— Накара ме да изям тая каша. Гадно нещо.
— Ами, има още. Неблагодарник.
— Обичам те, Рина.
Тя отметна косата от челото му.
— Знам. Мълчи сега и заспивай. — Зави го по-добре и се обърна към Бригъм: — Сега няколко часа ще кротува. Следващия път ще го нахрани майка, а с нея той няма да спори.
— Бих казал, че спорът му се отрази също толкова добре, колкото и кашата.
— Това беше идеята. — Серина вдигна подноса с празната купа и понечи да мине покрай него. Бриг трябваше само да направи крачка встрани, за да й препречи пътя.
— Починахте ли си?
— Съвсем добре. Извинете ме, лорд Ашбърн, имам работа.
Вместо да се отмести, той й се усмихна.
— Когато прекарам нощта с една жена, тя обикновено ме нарича по име.
В очите й се появи пламъкът на войната, точно както се бе надявал.
— Аз не съм ви златокосата Френси, нито някоя от вашите леки лондончанки, така че задръжте си името… Лорд Ашбърн. На мен то не ми трябва.
— Аз пък мисля, че на мен вашето ми трябва… Серина. — Тя му направи удоволствието да изсумти. — Имаш най-красивите очи, които някога съм виждал.
Това я обърка. Серина знаеше как да се справя с ласкателството, как да го приема, избягва, да не му обръща внимание. Кой знае защо, с него това не бе толкова лесно.
— Пуснете ме да мина — прошепна тя.
— Щеше ли да ме целунеш? — Той хвана брадичката й. Серина държеше подноса като щит пред себе си. — Щеше ли, когато тази сутрин по лицето ти се четеше колко ти се спи, а светлината тъкмо ставаше златна?
— Отместете се. — Тъй като усети, че гласът й бе станал дрезгав, тя бутна подноса в ръцете му. Бригъм инстинктивно го хвана, за да не падне. Серина, вече свободна, тръгна към вратата. Той вървеше на две крачки след нея. Спря ги звукът от тичащи крака.