— Малкълм, трябва ли да тропаш като слон? Кол спи.
— О! — Десетинагодишното момче рязко спря. Косата му бе с яркочервен цвят, който с годините сигурно щеше да стане махагонов. За разлика от другите мъже в семейството, той имаше фини, почти нежни черти и, както Бригъм веднага забеляза, тъмнозелените очи на сестра си. — Исках да го видя.
— Можеш да го погледнеш, ако пазиш тишина. — Серина с въздишка го хвана за рамото. — Първо се измий. Приличаш на коняр.
Той се ухили и показа липсващия си зъб.
— Бях при кобилата. След един-два дни ще се ожреби.
— И миришеш на кобила. — От калта по коридора ясно се виждаше, че не се бе постарал особено да си изтрие обувките. Трябваше да я изчисти, преди майка й да я бе видяла. Заговори му за това, но забеляза, че той вече не я слушаше.
Бригъм усети, че го оглеждат и оценяват, както мъж оценява мъж. Момчето бе тънко като хрътка, изпоцапано и със светещи от любопитство очи.
— Ти ли си английското прасе?
— Малкълм!
И двамата не й обърнаха внимание. Бригъм пристъпи напред и спокойно върна подноса на Серина.
— Във всеки случай съм англичанин, въпреки че баба ми беше Макдоналд.
Ужасена, Серина заби поглед пред себе си.
— Ще ви се извиня заради брат си, милорд.
Той й хвърли натежал от ирония поглед. И двамата знаеха как Малкълм бе стигнал до това описание.
— Няма нужда. Може би ще ни представите?
Пръстите й се впиха в подноса.
— Лорд Ашбърн, брат ми Малкълм.
— Ваш слуга, мастър Макгрегър — поклони се официално Бригъм.
Малкълм прихна.
— Баща ми те харесва — довери той. — И майка ми също, и Гуен, мисля, ама тя е много срамежлива и човек не може да разбере.
Устните на Бригъм трепнаха.
— За мен е чест.
— Кол писа, че имаш най-добрите конюшни в Лондон, значи и аз те харесвам.
Бригъм не можа да се въздържи, разроши косата на хлапето и се усмихна дяволито на Серина:
— Още една победа.
Тя вирна брадичка.
— Върви се измий, Малкълм — заповяда и ядосано си тръгна.
— Винаги те карат да се миеш — въздъхна момчето. — Доволен съм, че в къщата ще има повече мъже.
Почти два часа по-късно каретата на Бригъм пристигна в селото и предизвика бурен възторг. Лорд Ашбърн винаги искаше да има най-доброто и пътният му екипаж не правеше изключение. Каретата бе в кралски черен цвят, обточена със сребро. Кочияшът също бе в черно. Конярят, който пътуваше на капрата до него, бе много доволен, че хората ги гледаха с любопитство през вратите и прозорците си. Макар през последния ден и половина да се бе оплаквал от ужасното време, от ужасните пътища и от ужасното препускане, сега се чувстваше по-добре, като знаеше, че пътуването бе свършило и че ще го оставят да се погрижи за конете.
— Хей, момче! — Кочияшът спря издишващите пара коне и махна към едно хлапе, което стоеше до пътя, гледаше захласнато каретата и си смучеше пръста. — Къде е къщата на Макгрегърови?
— Направо по пътя след оня хълм. Търсите английския лорд? Това неговата карета ли е?
— Точно така.
Доволно от себе си, момчето посочи с ръка:
— Там е.
Кочияшът подкара конете в тръс.
Бригъм ги посрещна лично, настръхнал от студа.
— Много се забавихте.
— Простете, милорд, времето ни задържа.
Бригъм махна към куфарите:
— Внесете ги. Конюшните са отзад, Джем. Ял ли си?
Джем, чието семейство от три поколения бе работило при Ленгстънови, скочи сковано от капрата.
— Нищичко не съм хапнал. Тук е ужас.
Бригъм се засмя, оценил правдивостта на думите му.
— Сигурно в кухнята има нещо топло. Защо не… — Замълча, защото вратата на каретата се отвори и оттам, с повече достойнство от който и да било херцог, излезе един мъж. — Паркинс!
Паркинс се поклони.
— Милорд. — Огледа облеклото на Бригъм и строгото му лице се промени. Гласът му, изпълнен с ужас, потрепери: — О, милорд!
Бригъм хвърли един печален поглед към съдрания си ръкав. Без съмнение, Паркинс би се разтревожил повече от плата, отколкото от раната под него.
— Както виждаш, имам нужда от моя багаж. А сега, какво, по дяволите, правиш тук?
— Вие имате нужда и от мен, милорд. — Паркинс се изпъна. — Знаех, че трябва да дойда и в това няма никакво съмнение. Погрижете се багажът веднага да бъде отнесен в стаята на лорд Ашбърн.
Въпреки че студът се просмукваше през сакото му за езда, Бригъм го погледна строго:
— Как дойде?
— Пресрещнах каретата вчера, милорд, след като вие с господин Макгрегър бяхте продължили на коне. — Паркинс, две педи по-нисък от Бригъм и болезнено слаб, опъна рамене. — Няма да се върна в Лондон, милорд, когато дългът изисква да съм тук.