Едно време мечтаеше да развъжда коне. Това се промени, когато на млада възраст върху него се стовариха отговорностите на титлата му.
Ала сега мислеше не за коне или за несбъднати мечти. Мислеше за Серина. И може би понеже мислите му бяха насочени към нея, не се изненада, когато тя влезе в конюшнята.
Серина също бе мислила за него, макар и не съвсем мило. През целия ден не успяваше да се съсредоточи върху обикновените неща. Вместо това, макар да не го искаше, в главата й се въртеше моментът, когато бе стояла с него до прозореца на брат си.
Бе уморена, успокои се тя и се уви по-сигурно в наметалото. Само дето не заспиваше на крак. Защо иначе щеше само да стои така, докато той я докосваше по онзи начин, гледаше я по онзи начин?
И как я бе гледал… Дори сега потрепери при спомена за това. Очите му бяха станали толкова тъмни, бяха толкова близо… Серина знаеше какво е един мъж да я гледа с интерес, знаеше дори какво е да се опита да я замъкне на тъмно или да открадне целувка. На един-двама го бе разрешила, просто за да види дали ще й хареса. Честно казано, бе решила, че целуването е достатъчно приятно, макар и не вълнуващо. Но нищо досега не приличаше на това.
Коленете й бяха омекнали, сякаш някой й бе източил кръвта и я бе сменил с вода. Главата й се бе завъртяла, както когато бе дванайсетгодишна и за пръв път опита от портвайна на баща си. И, Господи, имаше чувството, че кожата й пламва, където пръстите му я докосват. Като болест, помисли тя.
Какво друго би могло да бъде? Серина се отърси от чувството и изправи рамене. Това чисто и просто бе заради умората. От умората, от тревогите за брат й и от това, че не бе яла. Сега се чувстваше много по-добре и ако случайно налетеше на високомерния граф Ашбърн, щеше да се справи с него.
Погледна в полутъмната конюшня.
— Малкълм, дивак такъв — извика тя. — Ще те измъкна оттук и ще те заведа вкъщи. Ще те обеся. Твое задължение е да пълниш сандъка с дърва, а последния път аз го направих.
— Извинявам се, че ще се наложи да обесите Малкълм по-късно. — Бригъм излезе от сянката и с удоволствие видя, че я бе стреснал. — Той не е тук. Току-що го изпратих в кухнята с моя коняр.
Серина вдигна глава.
— Изпратихте ли го? Той да не ви е слуга!
— Моя скъпа госпожице Макгрегър… — Бригъм пристъпи по-близо. Реши, че сивкавият плащ бе идеалният фон за ярката й коса. — Малкълм много е харесал Джем, който, както брат ви, е голям любител на конете.
Тъй като сърцето и се разтопяваше, когато ставаше дума за Малкълм, тя омекна.
— Той непрекъснато виси тук. Два пъти тази седмица се налагаше насила да го изхвърля и да го замъкна вкъщи, след като отдавна трябваше да си е легнал. — Усети се и отново се намръщи. — Ще ви бъда благодарна да ми кажете, ако започне да ви досажда. Ще се погрижа да не ви пречи.
— Няма нужда. Ние двамата доста добре се разбираме. — Бригъм се приближи към нея. Серина миришеше на лавандула, аромат, който сякаш винаги се носеше около нея. — Имаш нужда от повече почивка, Серина. Имаш сенки под очите.
Тя едва не отстъпи назад, преди да бе успяла да се пребори с нетипичното желание да избяга.
— Силна съм като вашите коне, благодаря. И прекалено свободно използвате името ми.
— Започна да ми харесва. Как те нарече Кол, преди да заспи? Рина? Звучи прекрасно.
Звучеше различно, когато той го произнасяше. Серина се обърна и се загледа в конете му.
— Впечатлили сте Малкълм с тях, сигурна съм.
— Той се впечатлява по-лесно от сестра си.
Тя го погледна през рамо.
— Вие нямате нищо, с което да ме впечатлите, милорд.
— Не е ли уморително да мразите всичко английско?
— Не, приятно е. — Отново започваше да усеща слабост, затова се обърна към него и остави на мястото на копнежите, които още не разбираше, да се настани гневът. — Какво сте вие за мен, освен поредният английски благородник, който иска да стане неговото? Грижа ли ви е за тази земя? А за хората? За името й? Вие не знаете нищо за нас, нищо за преследванията, за нещастията, за униженията.
— Повече, отколкото мислиш — отвърна Бригъм тихо, като едва овладя собствения си гняв.
— Вие си седите във вашата хубава къща в Лондон или във владението си в провинцията и мечтаете до камината за морални ценности и велики социални промени. Ние всеки ден живеем в борба, просто за да запазим това, което имаме. Какво знаете за ужаса да чакаш в тъмното мъжете да се върнат, за безсилието, че не можеш да направиш нищо, освен да чакаш?