Той нямаше право да я целува по такъв начин, да й се натрапва. И още по-малко право да я накара това да й хареса. Серина хвана с ръце дървената купа и завъртя чукалото. Нещастна английска гадина. А тя му бе превързвала раните със собствените си ръце, бе му сервирала храна в собствения си дом. Не с желание, може би не от добро сърце, ала все пак го бе сторила.
Ако кажеше на баща си какво се бе осмелил да направи Бригъм… Спря за момент, замечтана за тази възможност. Баща й щеше да се вбеси, да изреве и най-вероятно да пребие почти до смърт това английско псе. Това я накара отново да се усмихне — образът на високомерния граф Ашбърн, търкалящ се в калта, нахалните му сиви очи, замъглени от ужас.
Започна да бие по-бързо и усмивката й премина в ръмжене. Картината бе много хубава, но би предпочела тя да държи бича. Щеше да го накара да се просне в краката й и да скимти.
Бе вярно и сигурно тъжно, помисли Серина, че толкова обичаше насилието. Това бе свързано с майка й. Без съмнение бе жалко, че бе наследила характера на баща си, а не на майка си, ала това беше положението. Рядко минаваше ден, без да изпусне макгрегъровските си нерви и после да страда от угризения и чувство на вина.
Искаше й се повече да прилича на майка си — спокойна, уверена, търпелива. Господ й бе свидетел, че се опитваше, но това просто не й идеше отвътре. На моменти мислеше, че Бог е направил малка грешка, когато я е създавал, забравил е захарта и е сложил малко повечко оцет. Ала ако Бог имаше право да греши, нямаше ли и тя право да избухва?
С въздишка продължи монотонно да движи чукалото нагоре и надолу.
Сигурно майка й щеше да знае точно как да се справи с лорд Ашбърн и с нежеланите му опити. Серина щеше да стане ледено любезна, когато в очите му се появеше онзи поглед. Онзи поглед, помисли Серина, който инстинктивно казваше на жената, че е замислил някоя лудория. Докато Фиона Макгрегър свършеше с него, лорд Ашбърн щеше да е станал мек като тесто в ръцете й.
Тя самата не умееше да се справя с мъжете. Когато я дразнеха, Серина им го показваше — с удар по ухото или с остър език. И защо не? Защо не, по дяволите? Трябваше ли, само защото е жена, да се прави на срамежлива и да се преструва, че е поласкана, когато някой мъж се опитваше да я олигави?
— Ще пресечеш маслото с този поглед, момиче.
Серина изсумтя и се зае сериозно за работа.
— Мислех си за мъже, госпожо Драмънд.
Готвачката, жена със страховита фигура, посребряваща черна коса и блестящи сини очи, се изкиска. Тя от десет години бе вдовица и имаше ръце на орач, с широки длани, дебели пръсти и груби като кора на дърво. И въпреки това никой в областта не можеше да направи по-добре от нея печен бут или изтънчен плодов сладкиш.
— Когато една жена мисли за мъже, на лицето й трябва да има усмивка. Мръщенето ги прогонва, а усмивката ги кара да се трупат наоколо.
— Не искам да се трупат наоколо — озъби се Серина, като се опита да не забелязва болката в раменете. — Мразя ги.
Госпожа Драмънд бъркаше тестото за ябълковия си сладкиш.
— Да не би младият Роб Макгрегър пак да е идвал да подсмърча около теб?
— Ако му е мил животът, няма да идва. — Сега Серина наистина се усмихна, като си спомни как бе изгонила влюбения Роб.
— Свястно момче — забеляза госпожа Драмънд. — Но не достатъчно добро като за някое от моите момичета. Когато те видя да се омъжиш, ще знам, че това ще е мъж от класа.
Серина започна да потропва с крак в такт с биенето.
— Не мисля, че искам да се омъжа.
— Хайде сега, разбира се, че искаш. Когато му дойде времето. — Усмихна се бързо, като продължаваше да трака равномерно с лъжицата в купата. Мускулите на ръката й бяха твърди като камък. — Има си и хубави страни, особено нощем.
— Аз не искам да се обвържа с някой мъж само заради това, което става в брачното ложе.
Госпожа Драмънд хвърли един бърз поглед към вратата, за да се увери, че Фиона не е наблизо. Господарката бе самата благост, ала ако чуеше, че готвачката й и дъщеря и обсъждат такива деликатни въпроси, докато бият масло, на лицето й щеше да се появи онова измъчено изражение.
— Трудно е да се намери по-добра причина… Ако е с подходящия мъж. Моят Дънкан, е, това беше мъж, който знаеше как да си изпълнява задълженията, и имаше нощи, когато заспивах благодарна за това. Мир на праха му.
— Карал ли те е някога да се чувстваш… — Серина замълча за момент, търсейки подходящите думи. — Ами, сякаш си препускала по скалите и не можеш дъх да си поемеш?
Госпожа Драмънд присви очи.
— Сигурна ли си, че Роб не е минавал насам?
Серина поклати глава.
— С Роб е като да яздиш куцо пони нагоре по хълма. Знаеш, че никога няма да го изкачи. — Погледна към готвачката със светнали от смях очи.