И после той щеше да дойде. Щеше да е облечен в черно. Черното му отиваше. Да, щеше да е в черно и сребристо, точно както когато влезе в стаята на Кол, където имаше светлина само от свещите и от камината. Това го правеше да изглежда толкова висок и строен. Сега светлината щеше да примигва, да блести в огледалата, да искри в сребърните копчета и ширити. Музиката щеше да се надигне и те щяха да се погледнат. Той щеше да се усмихне по онзи начин, от който очите му се смекчаваха, а нейното сърце съвсем мъничко се разтопяваше.
Той щеше да протегне ръка. Тя щеше да сложи своята в нея, длан до длан. Поклон от него, реверанс от нея. После… Серина замаяно отвори очи.
Ръката й бе уловена от друга ръка. Очите й бяха все още замъглени от мечти, когато погледна към Бригъм. Светлината идваше иззад гърба му и образуваше ореол около лицето му. Бе облечен в черно, както си бе представяла, но само със сако за езда, без блясъка на сребро и диаманти.
Бавно я вдигна на крака. Тя поклати глава, защото още чуваше музиката.
— Мадам… — Бриг се усмихна и, преди да се бе съвзела, поднесе ръката й към устните си. — Изглежда сте без кавалер.
— Аз… — Серина онемяла се вгледа в съединените им длани. Един слънчев лъч проблесна в пръстена му с печат и й напомни за времето, мястото и разликите между тях. Тя изтръгна ръката си и я хвана с другата зад гърба си.
— Какво правите тук?
— Ловях риба. — Той се обърна и посочи към въдицата, която бе подпрял на едно дърво. Отзад конят му лениво пасеше на брега. — Бях с Малкълм, ала преди малко той отиде да види как е Бетси.
Серина помисли колко глупаво трябва да е изглеждала в самотния ся менует и усети как страните й поруменяват.
— Малкълм трябваше да си учи уроците.
— Разбрах, че сутринта ги е свършил. — Не можа да се въздържи, отстъпи крачка назад и я огледа. — Мога ли да попитам дали винаги танцувате сама в гората… По брич?
Тя избра гнева пред смущението и очите й пламнаха.
— Нямате право да ме шпионирате.
— Честна дума, изненадахте ме. — Бригъм седна на един камък, кръстоса крака и й се усмихна. — Седя си тук и тъкмо размишлявам колко още пъстърва мога да хвана, през гората пристига ездач с такъв тропот, че да подплаши всяка риба на километри наоколо. — Не добави, че дивото й препускане го бе накарало да посегне към меча си.
— Ако знаех, че сте тук, щях да отида другаде.
— Не се и съмнявам. Тогава аз щях да пропусна удоволствието да ви видя по брич.
Серина изсумтя отвратено и се обърна към коня си.
— Толкова бързо си тръгваш, Серина. Човек би помислил, че… Че се страхуваш.
Тя се извъртя отново към него с блеснали очи и с предизвикателна стойка.
— Не се страхувам от вас.
Великолепна. Нямаше друга дума, с която да я опише, както стоеше изпъната, сякаш държеше меч, стиснала устни, с коси, разпилени като огън по раменете й. Бе препускала опасно бързо през гората, с умение, с което малко мъже могат да се похвалят. Колкото и да го изкарваше от нерви, не можеше да й отрече смелостта и стила.
Както не можеше и да отрече, че начинът, по който изглеждаше по брич, го караше да се чувства неудобно. Колкото и зле да й стояха, те разкриваха съблазнителните и дълги крака и плавната извивка на бедрата. Под домашно тъканата риза се загатваха гърдите й, които и в момента развълнувано се повдигаха и спускаха.
— Може би трябва да се страхуваш — промълви той, повече на себе си, — след като ме измъчват всякакви непочтени намерения.
Стомахът й се сви, но Серина не отстъпи.
— Вие не ме безпокоите, лорд Ашбърн. Справяла съм се и с по-добри мъже от вас.
— Представям си. — Надигна се и видя това, което бе искал да види — бързо проблесналото и също толкова бързо овладяно безпокойство в очите й. — Ала все още не си се справила с мен. Съмнявам се, че ще успееш да ме пернеш през ушите.
Би направила крачка назад, но гордостта я задържа на място.
— И нещо по-лошо ще направя, ако отново ме докоснете.
— Така ли? — Защо колкото повече тази жена го плюеше, толкова повече я желаеше? — Вече се извиних за онова, което се случи в конюшнята.
— Каква конюшня? — Тя вдигна вежди, твърдо решила да не отстъпва и на сантиметър. — Страхувам се, милорд, че каквото и да се е случило, то е било толкова несъществено, че вече към го забравила.
— Котка — измърмори Бригъм, но не без възхищение. — Ако продължаваш да си точиш ноктите върху мен, ще ги счупиш.