— Бригъм… — Струваше й се, че би могла да отлети, безтегловно, безболезнено, стига само той да продължаваше да я докосва.
Гърдите й разцъфнаха в ръката му. Бригъм не можа да се сдържи, прокара палец по зърното и го почувства как се втвърдява. Копнееше да го улови в устни, да почувства топлината и уханието. Вместо това притисна устни към нейните, отчаяно, почти грубо, като за момент, само за момент се поддаде на лудостта.
Прониза я остро желание. Заболя я, едва не заплака. Китките й все още бяха уловени в ръката му и макар да се опитваше да ги освободи, не знаеше дали ако успееше, щеше да ги използва, за да го привлече по-близо, или да го отблъсне.
Болеше. Тази нетърпима, съкрушителна нужда се впиваше в нея, пулсираше, блъскаше се в главата й, докато се уплаши, че ще изгори жива.
Бе приятно. Усещанията, които й доставяше, обещанията, които загатваше. Ако имаше граница между ада и рая, той я бе довел до нея и сега я бе оставил да се люшка на ръба.
Когато отново затрепери, Серина започна да се бори срещу това, да се бори срещу него, срещу себе си.
Бригъм чу сподавения й стон и вдигна глава. В очите й имаше страх, объркване и страст. Съчетанието едва не го побърка. Видя, че ръката му още стиска китките й, където без съмнение щяха да останат синини. Той се прокле, откъсна се от нея и се извърна, докато поне донякъде се овладее.
— Нямам никакви извинения — успя да каже след малко, — освен че те желая. — Обърна се и я видя как скочи на крака. — Един Бог знае защо.
Доплака й се. Внезапно, отчаяно й се прииска отново да я прегърне, да я целуне, както отначало, така нежно, така търпеливо. Измъкна едно листо от косите си, смачка го между пръстите си и го хвърли настрани. Може и да не й бе останало достойнство, ала поне гордост имаше.
— Кравите и козите се чифтосват, милорд. — Гласът й бе студен, както и очите й, и бе решила да направи студено и сърцето си. — Те нямат нужда да се харесват.
— Добре казано — измърмори Бригъм. Знаеше точно какво изпитва тя към него. Само му се искаше в момента да бе толкова сигурен и какво изпитваше той към нея. — Да се надяваме, че сме поне малко по-високо от добитъка. Има нещо в теб, Серина, което събужда най-първичните ми чувства, но те уверявам, че в повечето обстоятелства мога да ги сдържам.
Сковаността му я накара само да й се прииска отново да му се нахвърли.
— Ще видим. — Обърна се и тръгна към коня си. Хвана поводите и замръзна, когато Бригъм я докосна по рамото.
— Имаш листа в косата — промълви той и едва устоя на желанието отново да я привлече към себе си, просто да я подържи в прегръдките си. — Ще ги разреша. — Бригъм сложи ръка на рамото й и Серина се извъртя към него.
— Причиних ли ти болка?
Това почти я довърши, съжалението в очите му, нежността в гласа му. Трябваше да преглътне, за да може да му отговори спокойно и безизразно:
— Аз трудно се чупя, милорд. — Отказа помощта му и се метна на седлото. Той се дръпна, а тя подкара коня и се впусна в галоп.
ПЕТА ГЛАВА
— Ако си мислиш, че ще лежа като старец, когато вие с баща ми заминавате да вършите работата на принца, значи си луд. — Пред погледа на Бригъм Кол се надигна от леглото и несигурно стъпи на крака. Зави му се свят, но той се опря на таблата и смъкна нощницата си. — Къде, по дяволите, са ми дрехите?
— Скъпи ми Кол — отвърна Бриг, — откъде да знам?
— Трябва да си видял какво са направили с тях.
— Извинявай, ала не мога да ти помогна. — Бригъм издуха една власинка от ръкава си и продължи с най-мекия си тон: — Нито ще мога да те донеса обратно в леглото, ако припаднеш и се изтърсиш от коня си.
— Денят, в който един Макгрегър падне от коня си…
— Длъжен съм да ти напомня, че вече веднъж си го правил. — Когато Кол само изпсува и се повлече към раклата да си търси дрехите, Бригъм сключи ръце зад гърба си. — Кол — подзе той предпазливо, — съчувствам ти, повярвай ми. Сигурен съм, че е ужасно ден и нощ да си прикован към болничното легло, но просто още не си достатъчно добре, за да пътуваш.
— Аз ти казвам, че съм добре.
— Гуен казва, че не си.
Ядосан, че не може да намери нищо, освен чаршафи и одеяла. Кол затръшна капака на раклата.
— Откога това момиченце управлява моя живот?
— Откакто го спаси.
Това укроти Кол, който стоеше в ранната утринна светлина, както го е майка родила. Откак бе тръгнал от Лондон, бе оставил брадата си да расте на воля и остротата, която тя придаваше на лицето му, му отиваше.