— Трябва да се научиш да четеш между редовете, Кол. — Бригъм се изправи. — Чарлз все още храни надежда за помощ от французите, макар да започва да разбира, че крал Луи предпочита да говори, вместо да действа. — Намръщи се, дръпна завесата и погледна към спящата зимен сън градина. През пролетта тя щеше да избухне в цветове и аромати. Ала през пролетта той едва ли щеше да е тук, за да я види.
— Когато бяхме в двореца, Луи бе повече от заинтересован от нашата кауза. Той харесваше не повече от мен онази хановерска марионетка на трона — каза Кол.
— Да, но това не означава, че ще отвори хазната си за принца и за каузата на Стюартите. Идеята на Чарлз за подготвяне на фрегата, която да отплава към Шотландия, изглежда по-реалистична. Ала за тези неща трябва време.
— През което време ние се намесваме. — Бригъм пусна отново завесата.
— Ти по-добре от мен познаваш настроението в Шотландия. Каква подкрепа ще получим?
— Достатъчна. — Кол се усмихна със самоувереността на гордостта и младостта. — Клановете ще се вдигнат за истинския крал и ще се бият заедно с неговите хора. — Той стана. Знаеше какво пита приятелят му. В Шотландия Бригъм щеше да рискува не само живота си. Можеше да загуби титлата си, дома си и репутацията си. — Бриг, мога да взема писмото, да отида при моите роднини и оттам да се свържа с клановете в планините. Не е нужно и ти да идваш.
Бригъм вдигна вежди и едва не се усмихна.
— Толкова малка полза ли има от мен?
— Да те вземат дяволите! — Гласът на Кол бе грубоват, жестовете му отривисти. И двете бяха вкоренени в него, както и тътнещият ритъм на родната му страна и яростната му гордост с нея. — Човек като теб, който умее да говори, умее да се бие, английски аристократ, който иска да се включи в бунта? Никой по-добре от мен не знае какво можеш да направиш. В края на краищата, ти неведнъж си ми спасявал живота — в Италия, и, по дяволите, във Франция.
— Не ставай банален, Кол. — Бригъм перна дантелата на китката си. — Не ти подхожда.
Широкото лице на Кол се разля в усмивка.
— Да, и само като си помисли човек, че изведнъж можеш да се превърнеш в граф Ашбърн…
— Скъпи мой, аз съм граф Ашбърн.
В очите на Кол заигра смях. Когато стояха така заедно, разликата между тях изпъкваше много ярко — Бригъм със стройната си фигура, Кол с мускулестото си тяло. Бригъм с изисканите си, дори мудни жестове, Кол винаги като натегната пружина. Но никой не знаеше по-добре от шотландеца какво се криеше под добре скроените костюми и дантелата.
— Не граф Ашбърн се би рамо до рамо с мен, когато нападнаха нашия дилижанс на излизане от Кале. Не граф Ашбърн, по дяволите, ме надпи и аз едва не се изтъркалях под масата в онази мръсна дупка в Рим.
— Уверявам те, че е бил той, защото много добре си спомням и двете случки.
Кол знаеше, че няма смисъл да се надприказва с Бригъм.
— Бригъм, бъди сериозен. Като граф Ашбърн на теб ти се полага да си стоиш в Англия, да играеш голф и на карти. Ти и тук можеш да си от полза за делото, като просто надаваш ухо какво става.
— Но?
— Ако ще се бия, бих искал да си до мен. Ще дойдеш ли?
Бригъм се вгледа в приятеля си, после отмести очи към портрета на баба си.
— Разбира се.
Времето в Лондон бе студено и влажно. Остана такова и три дни по-късно, когато двамата мъже започнаха своето пътешествие на север. Щяха да стигнат до границата в относителния комфорт на каретата на Бригъм, останалото разстояние щяха да изминат на коне.
За всеки, който оставаше в Лондон и се интересуваше, лорд Ашбърн просто отиваше в Шотландия на гости на семейството на своя приятел.
Малцина знаеха, че това не бе съвсем така — шепа верни консерватори и якобити — както наричаха привържениците на Стюартите, — на които Бригъм вярваше. На тях той оставяше да пазят семейното владение в Ашбърн и къщата му в Лондон и да се разпореждат с неколцината негови слуги. Бе взел онова, което можеше да се вземе, без прекалено да привлича внимание. Това, което не можеше, бе оставено с пълното съзнание, че ще минат месеци, а може би и години, преди да се върне. Портретът на баба му все още висеше над камината, ала в пристъп на сантименталност бе взел статуетката на пастирката, опакована за пренасяне.
Бе взел и злато, доста повече, отколкото би му трябвало за посещение при семейството на приятел, в заключен сандък под пода на каретата.
Бяха принудени да се движат бавно, по-бавно, отколкото му се искаше на Бригъм, но пътищата бяха хлъзгави и поривите на вятъра от време на време принуждаваха кочияша да върви пред екипажа. Бригъм би предпочел да има под себе си добър кон и свободата на галопа.
Един поглед през прозореца му показа, че времето на север можеше да е само по-лошо. С търпението, на което се бе научил, той се облегна назад, вдигна крака на отсрещната седалка, където дремеше Кол, и остави мислите си да отлетят към Париж, където миналата година бе прекарал няколко великолепни месеца. Това бе Франция на Луи Петнадесети, разкошна, блестяща, цялата в светлина и музика. Там имаше прелестни жени с напудрени коси и скандални рокли. Бе лесно да се флиртува, а и нещо повече. Млад английски лорд с дебела кесия и чувство за хумор лесно можеше да си намери мястото в обществото.