Това великолепие и това безделие му доставяха удоволствие. Ала също толкова вярно бе, че бе започнал да се чувства неспокоен, да копнее за действие и цел. Ленгстънови винаги бяха обичали политическите интриги не по-малко, отколкото блясъка на баловете и гуляите. Както и вече три поколения безмълвно се бяха клели във вярност към Стюартите — законните крале на Англия.
Затова, когато принц Чарлз Едуард, магнетичен смел и енергичен мъж, дойде във Франция, Бригъм му предложи своята помощ и своята клетва. Мнозина биха го нарекли предател. Нищо чудно, че свирепите уиги, които поддържаха седящия сега на английския престол германец, биха поискали Бригъм да бъде обесен, ако знаеха. Но Бригъм бе верен на каузата на Стюартите, към които неговото семейство винаги бе било предано, а не на германския узурпатор Джордж. Той не бе забравил разказите на баба си за злощастното въстание през петнадесета година и за изгнанията и екзекуциите преди и след него.
Когато пейзажът стана по-див, а Лондон вече изглеждаше много далечен, Бригъм отново помисли, че Хановерската династия бе сторила малко — по-скоро дори не се бе опитала да спечели симпатията на Шотландия. Винаги бе съществувала заплахата от война, от север или от другата страна на Ламанша. Ако Англия трябваше да стане силна, за това й бе необходим законен крал.
Не само ясният поглед и красивото лице на принца бяха накарали Бригъм да застане зад него. Причината бе в енергичността и амбициите, а може би и в младежката му самоувереност, че може да се пребори за това, което му принадлежи. И че ще го стори.
Спряха да пренощуват в малък хан, където равнините започваха да се издигат в истински планини. Златото и титлата на Бригъм им осигуриха сухи завивки и самостоятелна стая. Нахранени и стоплени от буйния огън в камината, те пиеха бира след бира, докато спускащият се от планините вятър се блъскаше в стените. За няколко часа бяха просто двама приятели, млади хора, които заедно се бяха впуснали в приключение.
— Да те вземат дяволите, Бригъм, върви ти тая вечер.
— Така изглежда. — Бригъм събра заровете и монетите. Очите му, искрящи от смях, срещнаха погледа на Кол. — Още една игра?
— Давай — засмя се Кол и сложи още няколко монети в средата на масата. — Късметът ти все трябва да свърши. — Когато заровете паднаха, се изкикоти. — Ако това не мога да бия… — Хвърли своите зарове и поклати глава. — Май не можеш да паднеш. Както онази нощ в Париж, когато играеше с херцога за сладката мадмоазел.
Бригъм наля още бира.
— Със или без херцога вече бях спечелил сладката мадмоазел.
Кол се разсмя гръмогласно и стовари още монети на масата.
— Не може късметът да не ти изневери. Макар че аз се надявам през следващите месеци да ти е верен.
Бригъм вдигна поглед да се увери, че вратата на стаята бе затворена.
— В момента нещата зависят повече от късмета на Чарлз, отколкото от моя.
— Да, всички имаме нужда от него. На баща му винаги му е липсвала амбиция и винаги е бил прекалено сигурен в поражението си. — Вдигна халбата. — За принца.
— Няма да му са достатъчни красотата и сладкодумието.
Рижите вежди на Кол се вдигнаха.
— Съмняваш ли се в Макгрегърови?
— Ти си единственият Макгрегър, когото познавам. — Преди Кол да се бе впуснал в реч за своя клан, Бригъм попита бързо: — Ами роднините ти, Кол? Радваш ли се, че ще ги видиш пак?
— Тази година ми се стори много дълга. Не че не ми харесваше да разглеждам Рим и Париж, ала когато човек е роден в планините, той предпочита и да умре там. — Кол отпи голяма глътка, като си мислеше за пурпурни бърда и тъмносини облаци. — От последното писмо, което ми изпрати майка ми, знам, че всички у дома са добре, но ще съм по-спокоен, като ги видя. Малкълм наближава десетте и казват, че е голям палавник. — Засмя се, преизпълнен с гордост. — Всички сме такива.
— Каза ми, че сестра ти е ангел.
— Гуен. — По лицето му се разля нежност. — Малката Гуен. Такава си е, мила, спокойна, красива като цвете.
— Нямам търпение да я видя.
— И е още ученичка — добави многозначително Кол. — Ще се навъртам наоколо, за да съм сигурен, че няма да го забравиш.