Ръцете й. Тя ги завъртя и критично ги огледа от всички страни. Сигурно бяха достатъчно гладки, защото майка й настояваше всяка вечер да ги маже с крем. Но това не бяха ръце на дама, както и сърцето й не бе сърце на дама.
Ала, Господи, Серина го обичаше. Сега разбираше, че сърцето наистина може да говори по-силно от разума. Англичанин или не, тя щеше да бъде негова. Дори бе разбрала, че по-скоро би изоставила любимата си Шотландия заради неговата Англия, отколкото да живее без него. И въпреки това…
Как можеше да се омъжи за мъж, който заслужаваше най-изисканата дама? Дори майка й бе вдигнала безпомощно ръце след опитите на Серина да се научи да свири на клавесин. Не можеше да бродира, знаеше само най-основните бодове. Можеше, разбира се, да върти къща, но от Кол знаеше, че къщата на Бригъм в Лондон и имението му в провинцията нямаха нищо общо с това, с което бе свикнала. Щеше съвсем да се оплете, ала дори и това почти би понесла. Знаеше обаче колко зле се бе справила при единствения си досег до обществото — няколкото месеца, които бе прекарала в манастирското училище.
Нямаше какво да си каже с жени, които си прекарваха дните, като търсеха да купят подходящия цвят панделка и си правеха посещения на вежливост. След няколко седмици такъв живот щеше да полудее, и то не толкова тихо, а Бригъм щеше да я намрази.
Не можем да променим това, което сме, помисли тя. Бригъм не можеше да остане тук и да живее нейния живот, Серина не можеше да отиде е него в Англия и да живее неговия.
И въпреки това… Бе започнала да разбира, че животът без него изобщо не би бил живот.
— Серина.
Обърна се бързо и видя майка си, застанала на вратата. — Почти свърших — съобщи Серина и отново започна да размахва кърпата. — Бях се замислила. Фиона затвори вратата зад гърба си.
— Седни, Серина.
Рядко говореше с този тих, но загрижен глас. Обикновено той означаваше, че е разтревожена или недоволна.
Серина се подчини, като се чудеше в какво се е провинила. Наистина, малко прекалено свободно носеше брич, когато излизаше да язди, ала майка й обикновено си затваряше очите. Бе скъсала новата си зелена рокля, но Гуен я бе зашила така добре, че почти не си личеше. Седна, като мачкаше кърпата в пръстите си.
— Направила ли съм нещо, с което да те ядосам?
— Разтревожена си — започна Фиона. — Мислех, че е защото Бригъм го няма и ти липсва. Той обаче от няколко седмици е отново тук, а ти си още разтревожена.
Серина скри босите си крака под полата. Пръстите й мачкаха кърпата.
— Не съм разтревожена. Просто си мислех какво ще стане, когато принцът дойде.
Това бе истина, помисли Фиона, но не цялата истина.
— Едно време си говореше с мен, Серина.
— Не знам какво да ти кажа.
Фиона нежно сложа ръка върху нейната.
— Каквото ти е на сърце.
— Обичам го. — Серина се отпусна на пода и облегна глава в скута на майка си. — Мамо, обичам го и толкова ме боли.
— Знам, че боли, миличка. — Тя я погали по косите и усети в сърцето си болката, която само майките разбират. — Да обичаш един мъж е голямо нещастие и голяма радост.
— Защо? — попита страстно Серина и вдигна очи. — Защо това трябва да носи нещастие?
Фиона въздъхна. Искаше й се да имаше прост отговор.
— Защото когато сърцето се разтвори, то усеща всичко.
— Не исках да го обичам — прошепна Серина. — А сега не мога да не го обичам.
— А той обича ли те?
— Да. — Тя затвори очи, успокоена от познатата миризма на лавандула, която се разнасяше от полата на майка й. — Мисля, че и той не го искаше.
— Знаеш ли, че е помолил баща ти за ръката ти?
— Да.
— И че баща ти, след дълги размишления, е дал съгласие?
Това не бе знаела. Серина вдигна глава. Страните й бяха бледи.
— Но аз не мога да се омъжа за него. Не виждаш ли? Не мога.
Фиона се намръщи и хвана с две ръце лицето й. Откъде идваше този страх, изписан толкова ясно в очите на дъщеря й?
— Не, не виждам, Рина. Знаеш, че баща ти никога не би те принудил да се омъжиш за човек, когото не обичаш Ала ти току-що ми каза, че го обичаш и че любовта ти е споделена.
— Наистина го обичам, прекалено много, за да се омъжа за него, прекалено много, за да не се омъжа.
Фиона започваше да разбира. Усмихна се:
— Горкото малко агънце. Не си първата, която е имала тези страхове, няма да си и последната. Разбирам, когато казваш, че го обичаш прекалено много, за да не се омъжиш за него. Но как можеш да го обичаш прекалено много, за да се омъжиш?
— Не искам да бъда лейди Ашбърн.