Фиона премигна, изненадана от страстта в думите на дъщеря си.
— Защото е англичанин?
— Да… Не. Не, защото не искам да бъда графиня.
— Семейството е добро. Почтено.
— Става дума за титлата, мамо. Самият звук ме ужасява. Лейди Ашбърн трябва да живее в Англия, да живее пищно. Тя трябва да умее да се облича по модата, да се държи с достойнство, да сервира изискани вечери и да се смее на умни шеги.
— Е, никога не съм си представяла, че ще доживея деня, в който дивата котка на Иън Макгрегър ще скимти уплашено в ъгъла.
Серина изведнъж пламна.
— Страхувам се, признавам. — Тя се изправи, сплела пръсти. — Ала се страхувам не само за себе си. Аз бих се старала да бъда съпругата, от която Бригъм има нужда, да бъда най-добрата лейди Ашбърн, която някога е управлявала имението Ашбърн. И бих мразила това. Никога да не бъда свободна, никога да нямам един миг, в който да мога да си поема въздух. — Замълча, като подбираше думите си. — Ако Бригъм ме обича, той ме обича такава, каквато съм. Ще обича ли жената, която трябва да стана, за да бъда негова съпруга?
Фиона дълго мълча. Момичето определено бе станало жена, с женски мисли, женски чувства и женски страхове.
— Много си мислила за това.
— От седмици не мисля за нищо друго. Ще стане както Бригъм иска, сигурна съм. Но започвам да се чудя дали няма и двамата да съжаляваме.
— Помисли за това. Ако той те обича заради самата теб, няма нито да иска, нито да те моли да бъдеш това, което не си.
— По-скоро бих го загубила, отколкото да го посрамя.
— Ще ти кажа, че няма да направиш нито едното, нито другото — заключи уморено Фиона и стана. — Ала трябва сама да го разбереш. — Сега тя бе тази, която сплете пръсти. — В кухнята се носи една клюка. — Устните й леко трепнаха, като видя изражението на Серина. — Да, Паркинс и госпожа Драмънд. Случайно ги дочух, докато работех в градината пред кухнята.
— Да, майко? — Серина едва сдържаше смеха си, като си представяше как майка й подслушва камериера и готвачката.
— Изглежда сутринта преди да тръгне от Англия, Бригъм е имал дуел с един офицер от кралската армия. Един офицер на име Стендиш.
При това име всичкият смях изчезна от лицето на Серина, както и цветът й.
— Бригъм. — Спомни си за раната на рамото му, раната, за която той твърдо бе отказал да говори. — Стендиш — повтори шепнешком. Виждаше го пред очите си, както преди почти десет години, как замахва към лицето на майка й. — Боже мили, как се е случило? Защо се е случило?
— Знам само, че дуелът се е състоял и че Стендиш е бил убит. Господ да ми е на помощ, но аз съм доволна. Мъжът, когото обичаш, е отмъстил за честта ми и аз никога няма да го забравя.
— Аз също — промълви Серина.
Тази нощ отиде при него. Бе късно, къщата бе притихнала. Тя отвори вратата и го видя, огрян от свещта и луната, седнал пред бюрото да пише писмо. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе горещ и Бригъм бе само по брич, преметнал небрежно ризата на облегалката на стола.
Мина само миг, преди той да вдигне поглед и да я види, само миг, когато можеше да го наблюдава незабелязано. Ала този миг се запечата в съзнанието й, безценен като целувка.
Светлината падаше върху кожата му и й напомняше за мраморните статуи, за които Кол й бе разправял след пътуването си до Италия. Косата му, гъста и черна, бе вързана назад и леко разрошена, сякаш бе прокарал ръка през нея. Очите му също бяха тъмни и в тях се четеше съсредоточаване и тревога.
Докато стоеше до вратата, сърцето й започна да танцува в гърдите. Това бе мъжът, когото обичаше, човек на действието и верността. Мъж едновременно неспокоен и решителен, дързък и състрадателен. Човек на честта.
Бригъм вдигна очи и я видя. В гората избуха бухал. Звукът се извиси във въздуха и угасна като дух. Той остави перото и стана. Серина затвори вратата зад гърба си. От течението пламъкът на свещта се залюля.
— Серина?
— Имах нужда да те видя насаме.
Бригъм издиша мъчително. Много му струваше да не се втурне към нея и да я притисне към себе си. Тя бе облечена само с една тънка бяла ленена нощница, а косите й се спускаха буйно върху раменете и гърба й.
— Не трябваше да идваш тук така.
— Знам. — Серина облиза устни. — Опитах се да заспя, но не можах. Ти утре заминаваш.
— Да. — Погледът му се смекчи, гласът му също. — Любов моя, трябва ли отново да ти казвам, че ще се върна?
Сълзите заплашваха да избликнат, ала тя ги сдържа. Нямаше да го остави със спомена за една слаба, разплакана жена.
— Не, но аз имах нуждата да ти кажа, че ще те чакам. И че когато се върнеш, ще съм горда да бъда твоя жена.
За момент той не каза нищо, само я гледаше, сякаш се опитваше да разчете лицето й, да се увери, че бе чул правилно. Серина стоеше, сплела ръце. Ала не бе смирена. В очите й гореше огън, главата й бе вдигната. Бригъм се приближи и хвана ръката й.