— О, дрехите са само една от причините. — Кол надигна бирата, предвкусвайки удоволствието от уискито, което щеше да пие с баща си довечера. — Ти би изглеждал като граф дори да беше облечен в дрипи. — Припряно хвърли монетите на масата. — Конете вече трябва да са отпочинали. Да тръгваме. Ще минем покрай земята на Кембълови. — Бе прекалено възпитан, за да се изплюе, ала много му се искаше. — Бих предпочел да не се мотаем.
Трима мъже излязоха от кръчмата преди тях и вътре нахлу студен и приятно свеж въздух.
За Кол ставаше все по-трудно да сдържа нетърпението си. Сега, когато отново бе в родните си планини, не искаше нищо друго, освен да види своя дом, своето семейство. Пътят се виеше и изкачваше, понякога минаваше покрай няколко скупчени колиби или покрай добитък, който пасеше по грубата неравна земя. Хората, които живееха тук, трябваше да внимават за диви котки и язовци.
Въпреки че им оставаха още часове езда, той почти долавяше миризмата на дома — гората с червеникавите елени и кафявите улулици. Тази вечер щеше да бъде празник, чашите щяха да се вдигат в наздравица. Лондон със своята суетня и шумни улици бе зад гърба му.
Рядко се срещаха дървета, само малки хвойни, скрити на завет зад скалите. В Шотландия дори храст трудно можеше да оживее. От време на време яздеха край някой ромонящ поток, а след това в зловеща, всепоглъщаща тишина. Над тях, величествен и великолепен, се рееше царски орел.
— Бриг…
Бригъм изведнъж се напрегна и изтегли меча си. Конят на Кол се изправи на задните си крака.
— Пази се отстрани — извика той и се завъртя към двама ездачи, които изскочиха иззад близките скали.
Те яздеха набити, рунтави шотландски понита и макар поличките им да бяха избелели от времето и от мръсотия, остриетата на мечовете им светеха в следобедното слънце. Преди стоманата да се удари в стомана, Бригъм успя само да забележи, че това бяха двама от мъжете, които бяха в кръчмата.
До него Кол размахваше меча си срещу още двама. Високите хълмове ехтяха от шума на битката, от ударите на копитата по утъпканата земя. Орелът над тях се рееше и чакаше.
Нападателите бяха сметнали Бригъм за лесна плячка, но се бяха излъгали. Ръцете му бяха тесни, тялото му тънко като на танцьор, ала китките му бяха гъвкави и силни. Той насочваше коня с колене, стиснал в едната ръка меч, а в другата кинжал. Дръжките им може и да бяха украсени със скъпоценни камъни, но остриетата им бяха създадени да убиват.
Чу Кол да вика и изруга. Той самият се биеше в мъртвешка тишина. Стоманата скърцаше, когато се защитаваше, трещеше, когато нападаше, нахвърляше се върху единия неприятел и с изкусни маневри се измъкваше от другия. Очите му, обикновено спокойни, ясносиви, бяха потъмнели и присвити като на вълк, надушил кръв. Нанесе един последен яростен удар върху меча на противника си и заби своя в тялото му.
Шотландецът извика, ала звукът угасна след по-малко от един удар на сърцето. Той падна и снегът се опръска с кръв. Понито му, подплашено от мириса на смъртта, с тропот се втурна нагоре по скалите. Другият поднови атаката си с подивял поглед, с повече ярост и страх, отколкото финес. Ожесточеното нападение едва не срина защитата на Бригъм и той почувства парването на меча му по рамото и топлата кръв, където острието бе раздрало дрехите и бе намерило плът. Бригъм отби с бързи, сигурни удари, принуждавайки противника да отстъпва все по-назад и по-назад, към скалите. Очите му бяха приковани към неговото лице, без да мигнат, без да трепнат. С хладнокръвна точност отби удара му, замахна и прониза сърцето му. Още преди мъжът да падне, вече се бе обърнал към Кол.
Той сега се биеше един на един, защото още един от нападателите лежеше мъртъв до Кол и Бригъм имаше време да си поеме въздух. После видя как конят на Кол залитна, едва не се препъна, видя как острието проблясва и се втурна към приятеля си. Последният нападател вдигна очи, видя как върху него връхлитат кон и ездач и, след като тримата му другари вече бяха мъртви, пришпори понито си нагоре по скалите.
— Кол! Ранен ли си?
— Да, за Бога. Проклетите Кембълови. — Кол едва се удържаше на седлото. Там, където нападателят го бе пробол, всичко гореше.
Бригъм прибра меча си в ножницата. — Дай да те превържа.
— Няма време. Този чакал може да се върне с още. — Кол извади една носна кърпичка и я притисна към раната, после вдигна ръката си. Тя лепнеше от кръв, но не трепереше. — Още не съм свършил. — Очите му, блестящи от битката, срещнаха погледа на Бригъм. — По залез слънце ще сме у дома — каза той и пришпори коня си в галоп.
През целия път препускаха. Бригъм се оглеждаше за нови засади, ала не изпускаше от очи и Кол. Огромният шотландец бе блед, но не намаляваше ход. Само веднъж, по настояване на Бригъм, все пак спряха, за да превържат по-добре раната.