Никакъв ветрец не повяваше през прозореца. Високо над хълмовете се разнесе тътен на гръмотевица. По-близо, в гората, избуха бухал. Тържествуващият му вик се сля с писъка на неговата жертва. Свещта премигна и се стече.
Не усещаха нищо друго, освен себе си, нищо, освен света, който създаваха върху мекия дюшек.
Серина го правеше слаб, после силен. Караше го да се смее, а след това да стене. В един момент бе задъхан, задоволен, в следващия — нямаше търпение да я погълне като умиращ от глад.
В най-дълбоките часове на нощта заспаха за малко, само за да се събудят с наново надигнало се желание.
Нямаше част от нея, която Бригъм да не можеше да накара да боли или да трепери. Тя чуваше само песента на кожата си, където той я докосваше. Тялото й натежа от удоволствие, което се надигаше и надигаше, докато се стовари върху нея като гръмотевицата над далечните планини. След това бе лека, безтегловна, плъзгаше се по него като фантазия. През нея струеше енергия.
Серина се изправи над него. Косите й бяха посребрени от залязващата луна, влажната й кожа блестеше, лицето й бе побледняло от изтощението, което още не чувстваше. Прие го в себе си и изви гръб, когато през нея се разнесе трескаво удоволствие. Страстта кипеше под кожата й, бедрата й бързо се движеха. Простена името му и объркано плъзна длани нагоре по тялото си, по треперещия си корем, до гърдите си и после обратно надолу, докато срещнаха неговите.
Най-после се отпусна безсилна и задъхана в ръцете му.
— Чудя се — обади се, когато отново можеше да говори, — дали винаги е така. Това ме кара да разбера как човек може да убие от любов.
— От любов. — Бригъм се размърда, за да я прегърне по-здраво. — Не е винаги така. За мен само с теб е така.
Тя обърна глава, за да види лицето му. Светлината почти бе угаснала в този час на нощта, преди денят да си пробие път.
— Наистина ли?
Той поднесе съединените им ръце към устните си.
— Наистина.
Серина се усмихна доволно:
— Ако си вземеш любовница, след като се оженим, ще я убия. После теб. Ала теб ще те убия по-ужасно.
Бригъм се засмя и бързо захапа долната й устна.
— Вярвам го. Дори да се изкушавах, ти така ме изтощаваш, че нямам сили за любовница.
— Ако вярвах, че се изкушаваш, щях да се погрижа да не можеш да имаш никаква любовница. — Плъзна многозначително ръка по бедрото му.
Той отново се засмя, но видя изражението й и вдигна вежди:
— За Бога, мисля, че наистина можеш да го направиш. Трябва ли да ти напомня, че и твоето удоволствие… Ще приключи?
— Жертвата ще е голяма. — Прокара пръсти по него и с удоволствие го усети как потрепери. — Удовлетворението е по-голямо.
— Може би трябва добре да си помисля, преди да взема за жена една ревнива дива котка.
Смехът изчезна от очите й.
— Трябва. Ала ми се струва, че няма да го направиш.
— Няма. За мен има само една жена. — Целуна я отново и я намести удобно на рамото си. — Някой ден ще те заведа в имението Ашбърн, за да ти покажа това, което е мое, което е наше, което ще бъде на нашите деца. Красиво е, Рина, елегантно, извън времето. Вече си те представям в леглото, в което съм роден.
Тя понечи да възрази, но пръстите й напипаха белега на рамото му.
— Значи първото ни дете ще се роди там. — Зарови лице във врата му. — О, Бригъм, искам по-скоро твоето дете в мен.
Потресен и дълбоко трогнат, той отново вдигна лицето й.
— Боже мой, ти ме убиваш. Ако искаш, ще имаме десет деца, пък ако ще да са всичките проклети като майка си.
Това я накара отново да се усмихне.
— Или нахални като баща си. — Отпусна се до него. Времето им бе към края си. Вече се долавяше как мракът се разсейва. Бе имало време за любене. Сега бе дошло времето за истините.
— Бригъм, искам да те попитам нещо.
— В момента можеш да ме питаш каквото искаш.
— Защо се би с онзи английски офицер, Стендиш?
Първо дойде изненадата, после се сети, че Паркинс и госпожа Драмънд не само служат, а и клюкарстват.
— Беше въпрос на чест… Той ме обвини, че играя с фалшиви зарове.
Серина за момент не каза нищо, после се опря на лакът и се взря в лицето му.
— Защо ме лъжеш?
— Не лъжа. Той загуби, после загуби още и реши, че трябва да има друга причина, освен че няма късмет.
— Искаш да ми кажеш, че не си знаел кой е той? Какво значеше той… За мен?
— Знаех кой е. — Бе се надявал да запази тази история в тайна. Тъй като не се бе получило, реши да обясни бързо и да приключи с въпроса. — Човек би могъл да каже, че го предизвиках да ме обвини, за да се бием на дуел.
Очите й бяха много настойчиви.
— Защо?