— Това също беше въпрос на чест.
Серина затвори очи, после почти благоговейно целуна раната му от меча.
— Благодаря ти.
— Няма нужда от благодарности за убиването на едно зло псе. — Ала изведнъж се напрегна, въпреки че ръката й бе върху бузата му. — Ти знаеше. Затова ли дойде при мен тази нощ, затова ли се съгласи да станеш моя жена?
— Да. — Бригъм понечи да се отдръпне и тя го притисна още по-силно. — Недей. Нека ти кажа всичко. Не от благодарност дойдох, макар да съм ти благодарна. И не по задължение, макар че никога няма да мога да платя дълга си.
— Ти нищо не ми дължиш.
— Всичко — възрази Серина разгорещено. — Когато сънувам сега онази нощ, когато виждам очите на майка си след онова, което той направи с нея, когато я чувам как плачеше, ще знам, че той е мъртъв и че е умрял от твоята ръка. Като знам това, няма нищо, което бих ти отказала.
— Не съм го убил заради твоята благодарност или за да те карам да се чувстваш задължена. — Гласът му бе скован. — Искам да бъдеш моя жена, Серина, възнамерявам да те имам, но не защото се чувстваш задължена.
— Знам. — Тя коленичи до него, обви ръце около раменете му и зарови лице във врата му. — Не ти ли казах вече, че дойдох при теб по своя воля? Можеш ли да се съмняваш след това, което споделихме? — Притисна устни към кожата му, после ги плъзна към неговите. — Когато ми казаха за дуела, бях доволна, уплашена, объркана. Тази вечер, когато си легнах в леглото, всичко си дойде на мястото. Въпросът не беше в тази битка, любов моя, не беше в твоето семейство, в твоята майка. Ала всички тези неща те правят това, което си. Той е можел да те убие.
— Имаш лошо мнение за умението ми да държа меч.
Серина поклати глава и леко се отдръпна. По лицето й Бригъм виждаше, че няма лесно да се измъкне.
— Аз превързах раната ти. Кръвта ти беше върху ръката ми, както кръвта на майка ми през онази нощ преди толкова много години. — Вдигна ръка. — Ти си пролял кръв заради моето семейство. Ще помня това, докато съм жива. Обичах те и преди, Бригъм. Вече бях разбрала, че никога няма да обичам друг. Но тази вечер разбрах, че си оказал на моето семейство такава чест, каквато един мъж оказва на собственото си семейство. Ако ми разрешиш, аз ще окажа чест на твоето семейство.
Той взе протегнатата й ръка и я обърна така, че изумрудът блестеше върху пръста й.
— Оставям ти сърцето си, Серина. Когато се върна, ще ти дам и името си.
Тя разтвори ръце.
— Тази нощ ми дай още веднъж любовта си.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Принц Чарлз стъпи на каменистата шотландска земя през лятото, но не победоносно, както се бяха надявали и той, и мнозина други. Когато слезе на брега на остров Ерискей, Макдоналд от Бойсдейл го посъветва да си отиде у дома. Отговорът му бе лаконичен и многозначителен:
— Аз си дойдох у дома.
От Ерискей принцът и седмина други мъже, които бяха плавали с него, замина за сушата. И там якобитите бяха изпълнени повече с тревога, отколкото с ентусиазъм. Подкрепата идваше бавно, ала Чарлз изпрати писма до планинските вождове. Камерън от Локийл бе между тях и макар че даде подкрепата си неохотно и може би с натежало сърце, все пак я даде.
И така на деветнадесети август хиляда седемстотин четиридесет и пета, пред около деветстотин верни мъже, знамето бе издигнато в Глефинън. Бащата на Чарлз бе провъзгласен за Джеймз Осми на Шотландия и Джеймз Трети на Англия, а младия принц — за регент.
Малката войска пое на изток, като набираше сили. Клановете се вдигаха, даваха се клетви, мъжете се прощаваха със своите жени и се присъединяваха към отряда.
Пътуванията на Бригъм през Шотландия с Иън и Кол му бяха помогнали да опознае тази страна. Напредваха бързо, и то точно по един от онези пътища, които бяха построени, за да осуетят шотландския бунт. Като се възползваха от него и от скалистите хълмове, заобиколиха кралските гарнизони във Форт Уилям и Форт Огъстъс.
Духът бе висок, а мъжете груби и решителни като своята земя. Както Бригъм си бе представял, бе нужна само енергията и силата на младия принц, за да ги обедини. Когато мислеха за предстоящите битки, хората мислеха не за смъртта, а за победата и за справедливостта, която толкова дълго им е била отказвана.
Някои бяха млади. Бригъм виждаше бъдещето в нетърпеливите им лица, в начина, по който се смееха и гледаха принца, облечен в традиционната носия на планинците и с бяла кокарда на синята си барета — символ на неговата династия.
Други бяха стари и се виждаше миналото, неостаряващата гордост, вече загубените и спечелените битки. Те гледаха на принца с неговата свежа кръв на Стюартите като на здравата спойка, която ще скрепи заедно клановете.