— Днес те може да са десет пъти повече от нас, и въпреки това никога да не изпитаме вкуса на поражението. Ще бъде както в Пърт и, да, в Колтбридж. — Ранният есенен ветрец утихна и Кол се намръщи: — Обаче, за Бога, колко е мръсно тук. На мен ми дай откритите планини и хълмовете. Как може човек да диша, когато няма място да си поеме въздух?
Единбург бе пълен с къщи и магазини, някои все още от пръст и дърво. Каменните постройки се извисяваха като орлови гнезда със своите пет или шест етажа отпред, а отзад с по девет или десет етажа надолу по стръмните склонове.
— По-лошо от Париж — съгласи се Бригъм. От претъпканите улички се носеше смрад, а боклукът затрупваше тротоарите, ала хората, които поздравяваха принца, сякаш не забелязваха всичко това.
Над бедняшките квартали, над мръсотията на сокаците и калта на улиците, се простираше Кралският път. Единбургският замък, величествен, вече прославен от години и история, стоеше на страж в единия край на тази велика улица. В другия край бе Холируд, където дворецът и абатството се открояваха елегантно на фона на зъберите. Той вече много пъти се бе оказвал сцена на сътресения и страсти. Най-прочутият му и нещастен обитател бе Мери, кралицата на Шотландия. Тя бе живяла тук, в Холирудското абатство се бе омъжила за своя братовчед Хенри Стюарт от Дарнли и той пред очите и бе убил любимия й Рицио в малката столова в нейните покои. Синът й Джеймз се бе родил в замъка, бе преживял тревожно и размирно детство и бе станал крал на Англия и Шотландия.
Тук, в това място на великолепие и интриги Чарлз, правнукът на Джеймз, щеше да създаде своя двор и отново да съживи Холируд.
Той яздеше към замъка, в който бяха живели неговите предци. Слезе от коня, бавно мина през арката и след малко се появи на прозореца на новото си жилище, за да помаха на приветстващата го тълпа.
Единбург владееше принца, а той владееше Единбург. Отпочинали и жадни за победа, якобитите се срещнаха с кралската армия на изток от град Престънпенз. От едната страна бяха драгуните с червени мундири, от другата планинците, стегнати за бой с карирани полички или с тесни карирани панталони. Бригъм, с кожен щит в едната ръка и меч в другата, бе при Макгрегърови. За момент над полето надвисна призрачна тишина. Само глухият писък на гайдите се разнасяше в мъглата. Като ударите на сърцата на мъжете, помисля Бригъм, мъжете, които бяха готови да умрат. Противниковите знамена се развяваха от утринния ветрец.
Първият залп стресна птиците и те с писък излетяха. Пехотата се сблъска със страховития трясък на мечове и секири. Тук, както по време на похода им на юг, шотландците се биеха като дяволи, сечеха с остриета, налитаха, дори да бяха облени в кръв. И както се бе случило и по-рано, английската пехота не издържа на яростта на планинците. Червеният строй се разколеба и се разкъса.
Кавалерията се понесе напред с яростен тропот на копита и блестящи копия. Бригъм се срещна със своя противник, без да обръща внимание на виковете и ругатните около себе си. Край ухото му изсвири изстрел, ала очите му останаха ледено решителни. Кембълови биха познали този поглед. Бригъм бе човек, готов да умре, който обаче бе сигурен, че няма да падне.
Димът от топовете и катапултите бе толкова гъст, че мъжете и от двете страни се биеха като в мъгла. Битката се разгорещи и потта се лееше обилно както кръвта и въздухът смъдеше от смесената им миризма. Лешоядите, привлечени от грохота на боя, вече се рееха над бойното поле.
Докато си проправяше път през остатъците от английските редици, Бригъм виждаше белите кокарди на якобитите и карираните наметала на Макгрегърови, Довалдови, Камерънови. Край него падаха жертви на щикове или мечове, отново и отново земята избухваше от ударите на катапултите и се разпиляваха камъни, пръст и смъртоносен метал. Някои воини падаха с вик, други умираха мълчаливо.
За десет минути битката свърши. Драгуните потърсиха спасение в бягството и се впуснаха към околните хълмове на коне или спешени. Кръвта аленееше по хилавата трева и върху скалите. По земята бяха разпръснати телата на убитите и ранените. Този ден гайдите свиреха победоносно и знамето на Стюартите се развяваше гордо.
— Защо седим сврени в Единбург, когато трябва да вървим към Лондон? — попита Кол, когато влезе в двора на Холируд, увит в наметалото си да го пази от мразовития вечерен въздух.
Като никога Бригъм бе съгласен с неговото нетърпение. Вече почти от три седмици бяха в новосъздадения двор на Чарлз. Самият двор бе бляскав, с приеми и съвети в двореца, но принцът не бе забравил своите бойци и делеше времето си между Холируд и лагера в Дъдингстъв. Бойният дух бе висок, въпреки че мнозина споделяха чувствата на Кол.