Това бе място на легенди, на радости и отчаяния, на чудеса. Тук тя щеше да се омъжи.
Той я чакаше. В примигващата светлина на фенерите и свещите Серина се приближи към него. Винаги бе мислила, че бе най-елегантен в черно, но никога не го бе виждала да изглежда по-красив. Сребърните копчета блестяха и придаваха пищност на строго скроеното му сако. За пръв път, откак го познаваше, бе с перука. Мекият бял цвят правеше лицето му по-романтично и царствено контрастираше с тъмносивите му очи.
Не видя принца, нито църквата, препълнена с лордове и дами, които бяха дошли да гледат церемонията. Виждаше само Бригъм.
Когато ръката й докосна неговата, спря да трепери. Двамата заедно се обърнаха към свещеника и се врекоха един на друг.
Часовникът удари полунощ.
Принцът бе решил, че една сватба, колкото и набързо да е направена, заслужава да бъде отпразнувана. Минути след като се превърна в лейди Ашбърн, Серина бе отведена в картинната галерия на двореца, където Чарлз бе дал първия си голям бал в нощта, в която бе превзел града.
Дългата и широка стая вече бе изпълнена с музика. Целуваха я и я поздравяваха непознати, дамите й завиждаха, мъжете я оглеждаха. Главата й се още въртеше от първия път, когато й дадоха чаша шампанско. Тя отпи и почувства как мехурчетата ощипаха езика й.
Използвайки привилегиите си, Чарлз я покани на танц.
— Вие сте прекрасна младоженка, лейди Ашбърн. Лейди Ашбърн!
— Благодаря ви. Ваше височество. Как мога да ви се отблагодаря, че направихте това възможно?
— Аз много ценя вашия съпруг, милейди, и като воин, и като приятел.
Нейният съпруг…
— Можете да разчитате на неговата вярност, сър, както и на моята, и като Ленгстън, и като Макгрегър.
След края на танца я покани Бригъм, като пренебрегна възмущението на другите, които искаха да танцуват с младоженката.
— Забавляваш ли се, любов моя?
— Да. — Глупаво бе да се смущава, помисли Серина, ала усети как се изчервява, докато му се усмихваше. Той изглеждаше различен с перуката и с диамантите. Съвсем не като мъжа, който би я метнал през рамо и би я заплашил, че ще я хвърли в езерото. Изглеждаше блестящ като самия принц. И почти толкова непознат. — Красива зала.
— Виждаш ли портретите? — попита Бригъм и нежно я поведе под ръка да ги разгледа. — Те са осемдесет и девет, всичките на шотландски крале. Чувал съм че са поръчани от Чарлз Втори, въпреки че той никога не е влизал в Холируд след Реставрацията.
Тя знаеше своята история, но се опита да покаже някакъв интерес.
— Да. Това е Робърт де Брус, неудържим боец и обичан крал.
— Би трябвало да се сетя, че една жена, начетена като теб, ще познава историята и политиката на своята страна. — Наведе се близо до ухото й. — А какво знаеш за военната стратегия?
— За военната стратегия ли?
— А, значи все пак има нещо, на което мога да те науча. — Преди да има време да отговори, Бригъм я измъкна грубо през вратата. Едва успя да изпищи приглушено, и той я грабна на ръце и се втурна по коридора.
— Какво правиш? Пак си полудял.
— Бягам. — Музиката зад тях заглъхна и Бригъм забави крачка. — И полудях от момента, в който ти влезе в абатството. Остави ги да танцуват и да пият. Аз ще отнеса жена си в леглото.
Изкачи едно стълбище, без дори да си прави труда да кимне на един слуга, който с разширени от учудване очи се отмести с поклон от пътя му. Все още със Серина на ръце, ритна вратата на стаята си, после отново с ритник я затвори зад гърба си и безцеремонно стовари Серина на леглото.
Тя се опита да изглежда възмутена.
— Така ли се отнасяш с жена си, милорд?
— Още не съм и започнал. — Бригъм се обърна да заключи вратата.
— Може би ми се искаше да изтанцувам още един-два танца.
— О, ще танцуваме, бъди спокойна. Отсега до изгрев слънце, че и после.
Серина му се усмихна:
— Има танцуване и танцуване, сесънек.
— Да — имитира я той шеговито. — Нямах предвид менует.
Тя приглади измачканата си пола.
— Какво тогава имаше предвид? — Вдигна вежди, като се чудеше дали Бригъм чува колко бързо и силно бие сърцето й. — Гуен мисли, че си романтичен. Съмнявам се дали ще продължи да мисли така, като й кажа как си ме хвърлил на леглото като торба с картофи.
— Романтика ли? — Той запали свещите край леглото. — Това ли искаш, Рина?
Тя размърда почти голото си рамо:
— Това е, за което Гуен си мечтае.
— Ала не и ти? — Бригъм се засмя, съблече сакото си и го хвърли на един стол. Ако го бе видял, Паркинс щеше да потрепери. — Една жена има право на романтика през първата си брачна нощ. — За нейна изненада коленичи до леглото и свали обувките й. — Нямах възможност да ти кажа колко беше великолепна, когато стоеше до мен под светлината на фенерите в абатството. Или как, когато те видях там, всичките ми мечти се сбъднаха.