Тъй като обичаше Бригъм, с цялата си душа и сърце се опитваше да бъде съпругата, която му бе нужна. Отчаяно се стараеше да внимава по време на музикалните вечери. Макар да й се струваше абсурдно, никога не се оплакваше, че трябва да се преоблича от сутрешна в обедна рокля, а после във вечерна. Само веднъж, когато бе сигурна, че никой няма да забележи, отиде с Малкълм до конюшните да се порадва на конете.
Завиждаше на по-малкия си брат за свободата да язди диво, ала стискаше зъби и се мъчеше да намери някакво удоволствие в спокойната благопристойна езда.
— Прави това, прави онова — измърмори Серина, докато крачеше сама из спалнята си. — Не прави това, не прави онова. — Изруга и ритна стола с върха на прекрасната си пантофка в тон с виолетовата утринна рокля. — Човек може да се побърка, докато се опитва да запомни правилата и съвсем да превърти, докато се опитва да живее според тях.
Изсумтя и се отпусна на един стол. Мечтаеше за планинското езеро, за неговото спокойствие. Не искаше просто да гледа отдалеч хълмовете и чукарите, искаше да се изкачи на тях. Искаше своя брич и ботушите си, искаше…
Въздъхна, опря лакти на коленете си и скри лице в дланите си. Такива мисли не подхождаха на лейди Ашбърн, но в момента не се чувстваше лейди Ашбърн. Бе неблагодарна егоистка, каза си тя. Бригъм й даваше веща, за които много други жени можеха само да примират. Предлагаше й живот, от който само глупачка би се отказала.
И наистина бе глупачка, реши Серина, защото би направила точно това, ако то не означаваше да загуби и Бригъм. Да живее достойно и благоприлично бе малка цена за любовта. Обаче, о, вече поне десетина пъти едва не бе оплескала всичко, а бяха женени само от три седмици.
Чу, че вратата се отваря, скочи като пружина и приглади полата си. Видя, че това бе Бригъм и въздъхна от облекчение. Не би понесла слугите да клюкарстват под стълбите как лейди Ашбърн се муси, опряла лакти на коленете си.
Бригъм я погледна и вдигна вежди. Би могъл да се закълне, че с всеки ден ставаше все по-красива, макар да му се искаше от време на време да я вижда с разпуснати коси, за да може на воля да зарови ръце в тях.
— Мислех, че си отишла на разходка със сестра си и с Меги.
— Тъкмо се гласях. — Несъзнателно вдигна ръка да приглади косата си. Не бе сигурна дали от нервното крачене старателно подредената прическа не се бе развалила. — Не те чаках толкова рано. Свърши ли съветът?
— Да. Изглеждаш възхитително, Рина. Като дива теменужка.
Със смях, който бе наполовина ридание, тя се хвърли в прегръдките му.
— О, Бриг, обичам те, толкова те обичам.
— Какво е това? — прошепна той и зарови лице в шията й. — Плачеш ли?
— Не… Да, мъничко. Просто всеки път, като те видя, те обичам все повече и повече.
— Значи ще гледам по няколко пъти на ден да излизам и да се връщам.
— Не ми се смей.
— Да ти се смея? И да рискувам да ме убиеш? — Вдигна главата й, за да може да я целуне както трябва. — Не, мила моя, няма да ти се смея.
Серина го видя в очите му и разбра, че го бе видяла още в момента, в който Бригъм влезе в стаята. Смелостта, която си бе обещала, се разколеба, ала тя си наложи да е храбра.
— Време е, нали?
Той поднесе ръката й към устните си. — Ела, седни.
— Няма нужда — отвърна Серина твърдо. — Просто ми кажи.
— Тръгваме след няколко дни. Утре ти трябва да заминеш за Гленроу.
Страните й побледняха, но гласът й бе спокоен.
— Бих останала, докато ти заминеш.
— Бих заминал с по-леко сърце, ако знам, че си в безопасност в Гленроу. Пътуването ще е по-дълго заради Меги.
Тя знаеше, че е прав, знаеше, че това е необходимо и се опита да го преглътне.
— Към Лондон ли тръгвате?
— Ако е рекъл Господ.
Серина кимна и отстъпи крачка назад, ала без да пуска ръката му.
— Тази битка е колкото твоя, толкова и моя, два пъти повече сега, след като съм твоя жена. Бих дошла с теб, ако ми разрешиш.
— Не. Мислиш ли, че си представям жена ми да върви след войската? — Погледът, много познатият поглед в очите й го предупреди да смени тактиката. — Семейството ти има нужда от теб, Серина.
А някой интересува ли се от какво имам нужда аз?
Думите бяха на върха на езика й, но тя ги преглътна. Нямаше да му помогне, ако го следваше в битките. Погледна ръката си и я прокле, задето бе прекалено слаба да държи меч, да го защити, както Бригъм би защитил нея.
— Прав си. Знам. Ще те чакам.
— Аз ще те взема със себе си. Тук. — Вдигна съединените им ръце към сърцето си. — Искам да те помоля за нещо. Ако работите тръгнат на зле… — Серина поклати глава, ала погледът му спря протестите й. — В стаята ми има едно ковчеже и един сейф. В сейфа има злато и диаманти, достатъчни, за да купят безопасността ти, твоята и на твоето семейство. В ковчежето има нещо по-ценно и аз ще те помоля да го пазиш.