Войската на принца отново нарастваше, още кланове се присъединяваха към него и му предлагаха сърцата си, мечовете си и хората си. Но имаше други, като Макензи и Маклойд, Макей и Мънроу, които се наредиха под знамената на курфюрста.
Отново водиха битка, на юг от Стърлинг, и там шотландци се биеха не само срещу англичани, а и срещу шотландци. Отново усетиха вкуса на победата, ала с нея дойде и скръбта, защото Иън Макгрегър падна повален от меча на противника.
Цяла нощ умира бавно. На един воин няма нужда да му се казва кога раните му са смъртоносни. Бригъм го разбра, докато седеше до възрастния мъж, а нощният вятър плющеше в палатката.
Спомни си за Серина и как тя се смееше, когато този огромен мечок я завъртя, както си беше по нощница. Спомни си как бе яздил с Иън през зимния вятър и как двамата си бяха поделили бутилка портвайн до буйния огън. Сега приближаващата смърт сякаш бе изсмукала и силата, и внушителната фигура на Иън и бе останал само един стар слаб мъж. И въпреки това яркочервената му коса блестеше на бледата светлина на фенера.
— Майка ти… — подзе Иън и посегна към ръката на Кол.
— Ще се грижа за нея. — Това бяха двама мъже, които се обичаха прекалено много, за да се преструват, че ще има утре.
— Да. — Дробовете на Иън свиреха като вятър, свистящ през пшенична шума. — Детето… Съжалявам само, че няма да видя детето.
— Той ще носи твоето име — закле се Кол. — Той ще знае кой е бил дядо му.
Пепелявите устни на Иън трепнаха в слаба усмивка.
— Бригъм…
— Тук съм, сър.
Тъй като зрението му угасваше, Иън се съсредоточи върху гласа си.
— Не опитомявай моята дива котка. Тя би умряла от това. Вие с Кол ще се грижите за малките Гуен и Малкълм. Пазете ги.
— Давам ви думата си.
— Меча ми… — Иън се бореше за още една глътка въздух. — Меча ми на Малкълм. Кол, ти си имаш.
— Ще го получи. — Кол се наведе над ръката на баща си. — Татко…
— Бяхме прави да се бием. Няма да е било на вятъра. — Отвори за последен път очи. — Кралски е нашият род, момче. — С мъка успя да се усмихне. — Ние сме Макгрегърови въпреки тях.
Отделени бяха хора, които да отнесат тялото в Гленроу, но Кол отказа да отиде с тях.
— Той би ме накарал да остана с принца — каза на Бригъм, докато стояха навън под мразовитата лапавица. — Защо трябваше да умре тук, когато сме обърнали гръб на Лондон?
— Не е свършило, Кол.
Кол обърна глава. В очите му се четеше печал, ала гореше и гняв.
— Не, за Бога, не е свършило.
Мъжете от клановете се обезсърчаваха, защото ставаше все по-ясно, че нападението срещу Англия бързо се сменя със задържане на вече завоюваното. Зачести дезертьорството и бе решено силите да се съсредоточат в Северна Шотландия. Но вождовете продължаваха да се карат, дори след като бунтовниците преминаха ледените води на Форт и се отправиха на север към Грейт Глен. За седем седмици през тази зима Чарлз направи Инвернес своя база. Бездействието отново взе своя данък и стопи броя на наскоро попълнената войска. През тези седмици имаше кратки, случайни, често ожесточени сражения. Якобитите отново победиха и завзеха Форт Огъстъс, тази омразна английска крепост в сърцето на планините, ала мъжете копнееха за решителна победа и за завръщане у дома. Междувременно Камбърленд събираше сили. Изглеждаше, че зимата никога нямаше да свърши.
Серина стоеше пред гроба на баща си. Валеше сняг. Той се бе върнал при тях преди почти един месец и цял Гленроу плака. Нейните сълзи се стичаха свободно, докато тя копнееше за гръмовния му глас, за мечешката му прегръдка и за смеха в очите му.
Искаше й се да се изплаче. Серина предпочиташе гнева пред сълзите, но гневът в нея бе пресъхнал. Имаше само скръб, дълбока, непресекваща скръб, която разтърсваше сърцето й, както детето, което носеше, разтърсваше утробата й.
Безпомощността, помисли тя, правеше тялото слабо и сърцето чупливо. Колкото и да работеше, колкото и да се гневеше или да обичаше, нищо не можеше да върне баща й или да отнеме глухата болка от очите на майка й. Мъжете се сражават, а жените скърбят.
Затвори очи и подложи лице на щипещия сняг. Трябваше да има повече, нещо повече от чакане и скръб. Вече бе загубила един мъж, когото обичаше. Как щеше да продължи да живее, ако загубеше още един?
Бунтът, помисли Серина разгорещено, за пръв път от седмици насам. Проклетият бунт бе… Бе правилен. Изтри лицето си. Бе правилен и бе справедлив. Ако хората вярват силно, те би трябвало да са готови да се бият и да умрат. Баща й бе казал така и не се бе отрекъл от думите си. Как можеше тя да не последва примера му?