Отрядът на Бригъм носеше нещо повече от овес и еленско месо. Носеше новини. Херцог Камбърленд, вторият син на курфюрста, бе в Абърдийн с добре въоръжена и добре нахранена армия, два пъти по-голяма от тяхната. Той бе получил мощно подкрепление от пет хиляди германски войници, които бяха останали в Дорнък и блокираха пътя на юг. Носеха се слухове, че Камбърленд започва настъпление към Инвернес.
Копитата трополяха по все още покрития със сняг път. Мъжете през повечето време яздеха мълчаливо, изнервени от глад И умора. Мечтаеха за храна и сън.
На запад бяха забелязани драгуни. Бригъм подаде бърз сигнал да спре хората си и се огледа в далечината. Драгуните ги превъзхождаха почти два пъти и изглеждаха бодри. Той имаше избор. Можеха да избягат или да се бият. Обърна коня си и погледна мрачно към своите хора.
— Можем да се насочим нагоре по хълмовете и да им избягаме или да се срещнем с тях тук, на пътя, като скалите са зад гърба им.
— Ще се бием. — Един от мъжете докосна меча си. Втори, трети добавиха своя глас. Драгуните вече се бяха впуснали в галоп. Бригъм се усмихна. Това бе отговорът, който искаше.
— Тогава да им покажем на какво приличат хората на краля. — Пришпори коня си и поведе, атаката.
Имаше нещо дивашко и смразяващо кръвта в една атака на планинци. Препускаха, сякаш се носеха към ада, крещяха на келтски и размахваха мечове. Стената се удари в стена и хълмовете отекнаха от яростта им. Мъжете около Бригъм се биеха като дяволи и падаха покосени от стоманата. Снегът се обагри от кръвта им.
Не бе в стила му да позволи на емоциите си да надделеят по време на битка. Тук, след седмици чувство на безпомощност и гняв, той им се отдаде, вряза се като полудял в редицата настъпващи драгуни. Мечът му свистеше, разсичаше бясно плът, докато Бригъм въртеше коня си наляво, надясно, отново наляво.
Изтласкаха драгуните до скалите, като ги преследваха безмилостно. Седмиците чакане бяха като тумор, който сега се бе показал на повърхността и разяждаше лустрото на цивилизацията.
Когато свършиха, петима якобити бяха мъртви или умираха срещу дванайсет драгуни. Останалите войници от кралския отряд бягаха като зайци през скалите.
— След тях, момчета! — извика един от планинците, ала Бригъм завъртя коня си да спре следващата атака.
— За какво? — Слезе от коня да изчисти меча си в снега. — Направихме, каквото направихме. Сега трябва да се погрижим за нашите. — На крачка от него един мъж простена. Бригъм прибра меча си в ножницата и се приближи към него. — Убитите англичани да бъдат погребани. Нашите убити и ранени да бъдат отнесени в Инвернес.
— Да оставим англичаните на лешоядите.
Бригъм бързо завъртя глава. Студените му очи се впиха в якия шотландец, който се бе обадил.
— Ние не сме животни. Ние погребваме мъртвите, и приятели, и врагове.
Накрая затрупаха убитите англичани с камъни. Земята бе прекалено твърда за гробове.
Когато се насочиха към Инвернес, мъжете все още бяха уморени, все още гладни. Яздеха бавно, натоварени със своите ранени. С всеки изминат километър Бригъм мислеше колко близо бяха драгуните до Гленроу.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Барабаните и тъпаните ехтяха в априлския студ. Армията в Инвернес се подготвяше за бой. Камбърленд бе разположил своя лагер само на двадесет километра.
— Не ми харесва терена. — Мъри отново бе съветник на Чарлз, ала пукнатината, която отстъплението бе предизвикало между тях, така и не се бе напълно затворила. — Дръмъзи Мур е подходящ за тактиката на английската армия, но не и за нашата. Ваше височество… — Може би понеже знаеше, че Чарлз още не му бе простил за отстъплението на север, Мъри внимателно подбираше думите си. — Това широко голо бърдо сякаш е създадено специално за маневрите на пехотата на Камбърленд и мога да ви кажа, че е възможно най-неподходящият терен за планинците.
— Отново ли ще се оттегляме? — вметна О’Съливан. Той бе не по-малко верен от Мъри, не по-малко храбър воин, ала му липсваше трезвият военен усет на англичанина. — Ваше височество, не са ли доказали планинците, че са неудържими и страховити войници, както вие сте доказали, че сте опитен командир? Колко пъти побеждавахте англичаните…
— Тук те не просто ни превъзхождат по численост. — Мъри обърна гръб на О’Съливан. — Теренът сам по себе си е най-ужасното им оръжие. Ако отново се изтеглим на север, през Неърн Уотър…