— Можеш ли да ги спасиш, да ги спасиш и двамата?
— Ако даде Господ. — Гуен изтри с ръкав потта от челото си.
— Лейди Макгрегър, мога да кажа на Паркинс да донесе още дърва. — Широкото лице на госпожа Драмънд се сви от тревога, когато Меги отново извика при поредната болка. Тя самата бе родила и загубила две деца. — Един мъж трябва да го бива и за нещо друго, освен да прави бебета.
Прекалено уморена, за да оспори мнението й, Фиона кимна:
— Моля ви, госпожо Драмънд. Кажете му, че ще сме благодарни.
— Кол — простена Меги и замята глава. Очите й се фокусираха върху Серина. — Рина?
— Да, мила моя, тук съм. Всички сме тук.
— Кол. Искам Кол.
— Знам. Знам, че го искаш. — Серина целуна отпуснатата й ръка. — Той скоро ще се върне. — Нейното дете започна да рита и тя се замисли дали след няколко месеца няма и тя да ражда, викайки името на Бригъм, като през цялото време знае, че го няма да й отговори. — Гуен казва, че трябва да си почиваш между болките, да събираш сили.
— Опитвам се. Трябва ли да е толкова дълго? — Немощно обърна глава към Гуен. — Кажи ми истината, моля те. Нещо не е ли наред с бебето?
За част от секундата Гуен помисли да я излъже. Но макар да бе още млада, вече бе разбрала, че за една жена е най-добре да знае истината, колкото и да е страшна.
— Обърнато е наопаки, Меги. Аз знам какво да правя, ала раждането няма да е лесно.
— Ще умра ли? — Във въпроса на Меги нямаше отчаяние, само желание за истината. Колкото и да й бе трудно, Гуен вече бе взела своето решение. Ако се наложеше да избира, тя щеше да спаси Меги и да загуби детето. Преди да успее да отговори, започна следващата контракция и Меги, колкото и да бе изтощена, се напрегна.
— О, Боже. Детето ми, не позволявай детето ми да умре. Закълни се, закълни се.
— Никой няма да умре. — Серина стисна силно ръката й, толкова силно, че другата болка бе заглушена и Меги притихна. — Никой няма да умре — повтори тя. — Защото ти ще се бориш. Когато дойде болката, викай, ако имаш нужда, ала няма да се предаваш. Макгрегърови не се предават.
Кръглите гюллета на кралската артилерия пробиваха огромни дупки в редиците на якобитите, а техните оръдия не можеха да отговорят ефективно. Вятърът навяваше дим и сняг в лицата на мъжете, които падаха покосени от канонадата.
— Боже мили, защо не дават заповед за атака? — Кол, с почерняло от сажди лице, гледаше отчаяно тази касапница. — Да не искат да ни накарат да стоим тук, докато умрем до последния човек, преди дори да сме вдигнали меч?
Бригъм обърна коня си и препусна през огън и дим към лявото крило.
— В името на Бога! — извика той, като спря пред принца. — Дайте команда за атака. Избиват ни като кучета.
— Какво говориш? Нали чакаме Камбърленд да ни нападне?
— Не можете да видите какво е направила артилерията с вашите предни линии. Ако чакате Камбълренд, напразно го чакате. Той няма да ни атакува, след като оръдията му могат да ни убиват от разстояние. Ние нямаме тяхната далекобойност и, мили Боже, умираме.
Чарлз понечи да го отпрати, защото наистина от своята позиция не виждаше убийствената точност на артилерията на Камбърленд, но в този момент и Мъри допрепуска със същото искане.
— Дайте команда — съгласи се Чарлз. Изпратиха куриер, ала преди да достигне до позициите, той бе повален от снаряд. Като видя това, Бригъм сам препусна, като викаше: „С мечовете напред!“ през радостните възгласи и проклятията на мъжете.
Първо се раздвижи центърът на редицата. Бойците се втурнаха като подивяло стадо и връхлетяха върху драгуните, размахали мечове и секири. После щеше да се пише, че планинците са се хвърлили като жадни за кръв вълци, без страх в душите. Ала те бяха само хора и мнозина паднаха от огън или меч.
Ако преди англичаните бяха отстъпвали пред щурма на планинците, сега вече имаха опит. С изкусна и безмилостна маневра драгуните се разгърнаха и отвърнаха на атакуващите ги шотландци с покосяващ огън.
Нападението на планинците продължаваше, ала самият терен, както бе предвидил Мъри, помагаше на англичаните. Градушката от куршуми разкъса редиците. Въпреки това за момент изглеждаше, че обединените им усилия ще разрушат строя на Камбърленд, защото англичаните бяха отблъснати зад следващата отбранителна линия. Ала тази втора линия устоя, бълвайки опустошителен огън срещу побеснелите шотландци. Те падаха един върху друг и тези, които още бяха на крака, трябваше да пълзят през телата на другарите си.
Топовете продължаваха да гърмят, сега с гюллета, пълни с гвоздеи, оловни топчета и парчета желязо.
Добре обучените драгуни не отстъпваха. Едната редица стреляше, докато другата презареждаше, така че дъждът от куршуми не преставаше. Ала бунтовниците продължаваха да настъпват.