— Не знам. Толкова много мъртви, толкова много… — Той заплака в полата й. Някога бе млад идеалист, обичаше модните сака и хубавите момичета. — Баща ми, братята ми, всички са мъртви. Видях ги как падат. И старият Маклойд, и младият Дейвид Макинтош. Заклани. — Вдигна изпълнените си с ужас очи. — Бягахме, а те ни колеха като прасета.
— Видя ли Бригъм? — настоя Серина отчаяно и го разтърси, както хлипаше срещу нея. — И Кол. Видя ли ги?
— Да. Видях ги, но имаше дим, толкова много дим, а оръжията не спираха да стрелят. Дори когато всичко свърши, те не престанаха. Видях… Видях ги как убиват жени и деца. Имаше един селянин и синът му, които оряха. Драгуните връхлетяха върху тях и сечеха, сечеха. Бях се скрил и видях ранените на полето. Убиха ги с тояги.
— Не. — Тя отново обви ръце около нероденото си дете и започна да се поклаща напред-назад. — Не.
— Човек можеше да се предаде, да хвърли оръжие и въпреки това да бъде застрелян като куче. Те се втурнаха след нас. Целият път е покрит с трупове, не можахме дори да погребем своите мъртви.
— Кога? Кога беше битката?
— Вчера. — Със сподавено ридание Роб изтри очи. — Едва вчера.
Той беше жив и здрав. Трябваше да повярва, че Бригъм е жив и здрав. Как можеше да се движи, как можеше да действа, ако го мислеше за мъртъв? Той не бе умрял, каза си Серина и бавно се изправи. Тя нямаше да го остави да умре. Погледна към къщата, където вече бяха запалени свещите за вечерта. Трябваше да защити своето семейство.
— Ще дойдат ли тук, Роб?
— Преследват ни като диви животни. — Бе се поокопитил и се изплю на земята. — Моят позор е, че не убих още десетина, вместо да избягам.
— Понякога трябва да избягаш, за да можеш отново да се биеш. — Спомняше си го какъв беше и знаеше, че никога вече няма да е такъв. Обзе я жалост и обви ръце около него. — Майка ти?
— Още не съм отишъл при нея. Не знам как да й кажа.
— Кажи й, че нейните мъже са загинали храбро в служба на истинския крал, после отведи нея и другите жени в планината. — Погледна към пътеката, където сенките падаха върху тънкия скреж. — Този път, когато англичаните дойдат да палят, няма да има жени за изнасилване.
В къщата потърси Гуен. Страхът за Бригъм се бе свил в Някакво ъгълче на съзнанието й. За да не се побърка, заради семейството си нямаше да му даде воля. Ала отново и отново, като припев, мислите й се връщаха към него.
Бригъм бе жив. Щеше да се върне.
— Гуен… — Хвана сестра си за ръката и я издърпа от леглото на Меги. — Как е тя?
— Слаба. — Самата Гуен едва се държеше на ръба на пълното изтощение. — Бих искала да знаех повече. Има още толкова неща, които трябва да уча.
— Никой не би могъл да направи повече от теб. Ти спаси и нея, и детето.
Гуен, със замъглени от умора очи, погледна към леглото, на което спеше Меги.
— Страхувах се.
— Ние всички се страхувахме.
— Дори тя? — Момичето се усмихна и стисна ръката на сестра си. — Изглеждаше толкова безстрашна, толкова уверена. Е, най-лошото мина. Колкото и да е чудно, детето е здраво. — Въздъхна и за пръв път си позволи да помисли колко й се спи. — Няколко седмици почивка и грижи, и Меги ще възстанови силите си.
— Колко скоро може да бъде преместена?
— Преместена? — Гуен замръзна, както оправяше панделката на косата си. — Защо, Серина?
Меги измърмори нещо насън. Серина направи на Гуен знак да излезе в коридора.
— Току-що видях Роб Макгрегър.
— Роб? Но…
— Имало е битка, Гуен. Било е лошо, много лошо.
— Кол? — успя да попита Гуен след малко. — Бригъм?
— Роб не знаеше. Но той ми каза, че нашите войски са разбити и че англичаните преследват оцелелите.
— Ние можем да ги скрием. Роб и който друг дойде. Сигурно ако англичаните дойдат и ако видят, че сме само жени, ще си отидат.
— Забравила ли си какво се случи преди, когато бяхме само жени и англичаните дойдоха?
— Това беше само един англичанин — прошепна отчаяно Гуен.
— Чуй ме. — Серина сложи ръце на раменете на сестра си и се опита да говори спокойно. — Роб ми каза. Каза, че са като полудели. Каза, че драгуните убиват ранените, че повалят жените и децата. Ако дойдат тук, преди лудостта да е преминала, ще ни избият всички, дори Меги и детето.
— Ние ще я убием, ако я преместим.
— По-добре това, отколкото да я оставим в ръцете на тези касапи англичаните. Събери каквото ще е нужно за нея и за детето. Не можем да рискуваме да чакаме по-късно от първи зори.
— Рина, ами ти и твоето дете?
В очите й се появи светлина, която нямаше нищо общо със страха. Ако баща й можеше да я види, щеше да се усмихне.