— Ние ще оживеем и ще запомним.
Тръгна по стълбите. Собствените й думи ехтяха в ушите й. В кухнята майка й приготвяше поднос с бульон и хляб.
— Серина, мислех, че си почиваш. Върви сега да ся лягаш. Ще накарам Гуен да изяде това и да си отиде и тя в леглото.
— Мамо, трябва да поговорим.
— Меги? — попита веднага Фиона. — Бебето?
— Не, Гуен казва, че те са добре. — Обърна се и срещна погледа на госпожа Драмънд, после на Паркинс. — Всички трябва да поговорим. Къде е Малкълм?
— В конюшнята, милейди — отговори й Паркинс. — Занимава се с конете.
Серина кимна и отведе Майка си до един стол край масата.
— Има ли чай, госпожо Драмънд? Достатъчно за всички нас?
— Да. — Тя наля чашите и мълчаливо седна.
— Има новини — започна Серина и им разказа.
С първите слънчеви лъчи взеха каквото можеха да носят. Паркинс постави Меги колкото можеше внимателно върху носилката, която бе направил. Тя стискаше зъби да не стене и въпреки че се опитваше, бе още прекалено слаба да държи бебето. Пътуването към планините бе бавно и почти безмълвно. Малкълм показваше пътя.
На билото, където първите ранни цветя бяха пробили хилавата почва, Фиона спря. Гората, в която бе дошла като младоженка, се простираше под нея и проблясваше през тънката утринна мъгла. На върха на възвишението се издигаше къщата, където бе живяла с Иън, където бе родила децата си.
Бризът развяваше наметалото й, ала страните й бяха бледи, а очите й безжизнени.
— Ние ще се върнем, майко. — Серина обви ръка около кръста й и облегна глава на рамото й. — Няма да ни отнемат дома.
— Толкова голяма част от живота ми е тук, Серина, и сърцето ми. Когато докараха баща ти, мислех, че и моят живот е свършил. — Пое дълбоко въздух, вдигна глава и изпъна крехките си рамене. — Да, Макгрегърови ще се върнат в Гленроу.
Постояха още малко, загледани в къщата със синия покрив, мержелееща в набиращата сили светлина.
Два часа по-късно стигнаха до пещерата. Малкълм и Серина вече бяха натрупали дърва за огъня. Имаха одеяла и храна от кухнята, лекарства в прясно мляко, издоено тази сутрин. Зад скалите бяха скрити сейфът и ковчежето с пастирката на Бригъм и миниатюрата на баба му. Серина бе заредила на входа на пещерата двуцевката на дядо си и бе проверила пистолетите и амунициите.
Гуен се грижеше за Меги, докато Фиона успокояваше бебето, което вече наричаха малкия Иън.
— Можете ли да държите пистолет, Паркинс? — попита Серина.
— Да, лейди Ашбърн, ако се наложи.
Въпреки умората си, тя се усмихна. Бе й отговорил със същия тон, както ако го бе попитала дали знае как се чисти петно от вино от дантела.
— Ще вземете ли този?
— Разбира се, милейди.
— Вие сте повече, отколкото изглеждате, Паркинс. — Серина си спомни колко умело бе направил носилката и колко внимателно я бе теглил по неравната земя. — Започвам да разбирам защо лорд Ашбърн толкова държи на вас. Отдавна ли сте с него?
— Аз служа на Ленгстънови от много години, милейди. — Тя кимна и се загледа към отвора на пещерата. Паркинс омекна. — Той ще се върне при нас, милейди.
Сълзите заплашваха да избликнат, но само една успя да се изтърколи, преди да ги преглътне.
— Първия път ще го даря със син, Паркинс. Как се казваше баща му?
— Дениъл, милейди.
— Дениъл. — Серина успя отново да се усмихне. — Ще го наречем Дениъл и ще е толкова смел, че да може да влезе в леговището на лъва. — Обърна се към Паркинс и му се усмихна: — Той ще бъде следващият граф Ашбърн и един ден ще влезе в Гленроу.
— Ще си починете ли сега, лейди Ашбърн? Пътуването ви е изморило повече, отколкото усещате.
— Да, след малко. — Тя се огледа, за да се убеди, че другите са заети. — Когато Бригъм и брат ми се върнат, те няма да знаят къде да ни намерят. Ще трябва някой от нас на всеки няколко часа да слиза долу да ги чака. Ние с вас и Малкълм ще се редуваме.
— Не, милейди.
Серина отвори уста, после я затвори, после отново я отвори.
— Не?
— Не, милейди. Аз не мога в пълно съзнание да ви разреша отново да пътувате. Моят господар не би и чул за това.
— Вашият господар няма думата. И той, и Кол ще трябва да бъдат доведени тук.
— И ще бъдат. Ние с младия Малкълм ще го уредим. Вие и другите жени ще останете тук.
Лицето й, бледо и посърнало от умора, придоби упорито изражение.
— Няма да седя в тази проклета пещера и да чакам, когато мога да бъда от полза на моя съпруг.
Паркинс просто наметна едно одеяло върху нея.
— Страхувам се, че трябва да ви възразя, милейди. Моят господар би настоявал за това.
Серина само му се намръщи.
— Чудя се защо лорд Ашбърн не ви е уволнил още преди години.