Стъпките се приближиха и не можеше да има съмнение, че пещерата ще бъде забелязана. С двете оръжия в ръце Серина излезе навън, готова за бой. Светлината падаше върху нея, така че докато вдигаше пистолета, трябваше да присвие очи.
— Все още дива котка, както виждам. — Бригъм, подкрепян от Кол и Паркинс, успя да се усмихне, докато почти го носеха. Слънцето осветяваше просмуканите му с кръв сако и брич.
— О, мили Боже! — Тя остави оръжията и изтича към него.
Лицето й затанцува пред очите му. Той се опита да каже още нещо, ала успя само да прошепне името и, преди пред него да се спусне тъмнина и да успокои болката.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Много ли е зле? — Серина бе коленичила на пода на пещерата до Бригъм, докато Гуен преглеждаше раните му. Страхът се бе върнал и устата й бе пресъхнала.
Гуен мълчаливо опипа ребрата му, там, където бе заседнал куршумът. Няколко храчки по-нататък Фиона превързваше крака на Кол, който с почуда гледаше сина си.
— Този куршум бе предназначен за мен. — Кол стисна ръката на Меги. Паренето в крака му бе тъпа, почти сънена болка под изтощението. Бе жив, до любимата си жена и първородния си син, а приятелят му лежеше ранен от куршума, който бе изпратен за него. — Той застана пред мен и го пое. Опитвахме се с бой да си пробием път към планините. Загубихме, всичко е загубено. Бяхме разделени от нашата част. Помислих… Отначало помислих, че е убит.
— Ти го донесе. — Серина вдигна глава. В ръката си стискаше просмукала с кръв кърпа.
— Да. — Кол зарови лице в косите на жена си. Искаше да вдъхва нейната сладост, а не зловонието на битката и смъртта.
Никога не би могъл да опише събитията от последния ден и нощта. Ала винаги щеше да помни отчаянието, което изпитваше, докато носеше Бригъм нагоре в планината. Щеше да помни как се криеше като диво куче, как превързваше раните, доколкото можеше, докато англичаните претърсваха скалите и храсталаците. Бе се скрил на завет между скалите, защото бе прекалено слаб, за да прекоси бърдото и да стигне до отсрещния хамбар. И там, легнал в шубрака, с Бригъм в безсъзнание до него, видя как войниците идват и откриват огън срещу постройката. И чу воплите на ранените, които се бяха скрили там.
Останалото разстояние до Гленроу бе изминал почти само през нощта. Подкрепяше Бригъм, когато той беше в съзнание, носеше го, когато не беше.
— Страхувахме се за вас — отрони след малко. — Страхувахме се, че англичаните ще дойдат, преди да сме успели да ви предупредим.
— Трябва веднага да извадим куршума. — Гуен притисна една кърпа към раната. Всички очи се обърнаха към нея. — Трябва да намерим лекар.
— Няма лекар. — Серина усети как в нея се надига истерия и с мъка я овладя. Да не би да й беше върнат само за да го гледа как умира? — Ако тръгнем да търсим лекар, ще докараме англичаните.
— Знам риска — съгласи се Гуен.
— Ще го убият — каза Серина безизразно. — Към него като към английски благородник ще бъдат двойно по-жестоки. Ще му излекуват раната, само за да го запазят жив за екзекуцията. Ти трябва да го извадиш.
— Никога не съм правила нищо такова. — Гуен сложи ръка на рамото й. — Нямам опит и познания. Може да го убия, както се опитвам да го спася.
Обзе я паника. Под ръцете й Бригъм се размърда и простена.
— По-добре да умре тук с нас. — Погледна мрачно към Бригъм. — Ако тя не опиташ, ще го направя аз.
— Милейди. — Паркинс пристъпи напред. Гласът му бе както винаги безизразен. — Аз ще извадя куршума, с помощта на госпожица Макгрегър.
— Вие? Можете ли? — Серина се засмя треперливо. — Не говорим за колосване на дантели, човече.
— Веднъж съм го правил, милейди. Това е един път повече от вас. И лорд Ашбърн е мой господар — заяви той упорито. — Аз ще се погрижа за него. Ще трябва да го държите. — Обърна поглед към Кол.
— Аз ще го държа. — Серина се наведе над тялото на Бригъм, сякаш да го скрие. — И Господ да ви е на помощ, ако ножът ви се изплъзне.
Накладоха огън и държаха в него ножа, докато острието почервеня. Когато Бригъм дойде в съзнание, Гуен поднесе към устните му извлек от мак. По лицето му се стичаше пот, колкото и старателно Серина да го бършеше със студена кърпа.
— Стой при Меги и майка, Рина — обади се Кол тихо. — Дай аз да го държа.
— Не. Това е моя работа. — Тя се надвеси над Бригъм и го хвана за раменете, после вдигна лице към Паркинс. — Знам, че ще го боли, но за Бога, побързайте.
Камериерът бе свалил сакото си и бе навил ръкавите на ризата над тънките си ръце. Серина за момент затвори очи. Оставяше любовта си, живота си в ръцете на човек, който не изглеждаше способен на нещо повече, отколкото да лъска ботуши. Отново ги отвори и се вгледа в лицето на Паркинс. Стабилен. Тя самата го бе нарекла така. Верен. Повече от верен, осъзна Серина. Той обичаше Бригъм, както един мъж може да обича друг мъж. Помоли се наум и му кимна да започва. И гледаше как ножът се впива в плътта на съпруга й.