Бригъм, макар и замаян от наркотика, се напрегна. Серина с всички сили го натискаше да не мърда и му шепнеше глупави, безсмислени обещания. Гледаше как острието прониква по-дълбоко и се опитваше да не обръща внимание на гаденето.
Когато болката проникна през безсъзнанието и опиата, Бригъм започна да се бори. Кол се опита да заеме мястото на Серина, ала тя му изръмжа и напрегна всички сили.
В пещерата не се чуваше никакъв звук, освен накъсаното дишане на Бригъм и прашенето на огъня. Но въздухът бе натежал от безмълвни молитви, произнасяни с единодушие, което ги правеше силни като заклинание. Серина гледаше как кръвта на съпруга й обагря пода на пещерата и лицето му става пепеляво. В молитвите си искаше да отнеме част от болката му и да я сподели.
— Намерих го. — Пот се стичаше по челото на Паркинс. В сърцето си той се молеше господарят му да загуби съзнание и да избяга от болката. Ала тънката му ръка не трепваше. Бавно, ужасен да не сбърка, започна да вади куршума. — Дръжте го да не мърда, милейди.
— Изкарайте проклетото нещо! — Бригъм простена и започна да се бори в ръцете й. Тя хвърли един яростен поглед към Паркинс. — Той страда.
Гледаше задъхана как камериерът измъква малкото метално топче от плътта на Бригъм. Преди Паркинс да бе успял да изпусне дъха, който бе задържал, Гуен зае мястото му.
— Трябва да спрем кръвта. Не може да загуби още много и да оживее. — Сръчно започна да превързва раната му. — Мамо, ще се заемеш ли с ръката и рамото му? Не са толкова зле, но изглеждат отвратително. Госпожо Драмънд, лекарствата ми.
Тялото на Бригъм отново омекна и Серина се облегна назад. Ръцете и гърбът й трепереха от напрежение. Внимателно, загрижена сега за детето, си наложи да се отпусне.
— Как мога да помогна?
Гуен вдигна само за миг очи. Серина бе не по-малко бледа от Бригъм.
— Като вземеш малко въздух. Моля те, остави това на мен.
Серина кимна и бавно тръгна към отвора на пещерата. Отново бе почти залез. Колко бързо бе минало времето. И колко странно. Преди една година Бригъм бе дошъл, носейки ранения Кол. Сега самият Бригъм лежеше между живота и смъртта. Тази година приличаше на сън, изпълнен с любов и страст, смях и сълзи.
Хълмовете се обагряха в пурпурно от залязващото слънце. Земята, помисля тя. Дори и това ли щяха да загубят? Бяха се борили, бяха умирали. Кол й бе казал, че последните думи на баща им са били: „Не е било за нищо“. Ала мъжът, когото обичаше, лежеше ранен, а земята, за която се бяха били, вече не беше нейна. — Лейди Ашбърн?
Серина премигна и се върна в действителността. Тя бе лейди Ашбърн. Беше Макгрегър. Детето започна да рита и Серина опря ръка на корема си. Нов живот. Нова надежда. Не, помисли, нямаше да каже, че е било за нищо.
— Да?
— Помислих, че бихте искала нещо топло за пиене.
Тя се обърна и едва не се усмихна на официалния тон на Паркинс. Отново бе облякъл сакото си и потният напрегнат мъж, който извади куршума, можеше и никога да не бе съществувал.
— Благодаря, Паркинс. — Взе чашата, отпи и течността успокои пресъхналото й гърло. — Бих искала да се извиня заради нещата, които ви казах.
— Моля ви, не мислете за това, милейди. Вие бяхте разстроена.
Серина вдигна ръце към лицето си, разкъсвана между сълзи и смях.
— Да. Разстроена. Вие имате здрава ръка, Паркинс. Здраво сърце.
— Винаги съм се стремял, милейди.
Тя въздъхна дълбоко и изтри лице с опакото на ръката си.
— А имате ли и носна кърпичка?
— Разбира се, лейди Ашбърн. — С лек поклон той й подаде една кърпичка от фин плат.
— Паркинс, вие днес помогнахте на лорд Ашбърн, помогнахте и на мен. Може да дойде време, когато ще ви трябва услуга от мен. Трябва само да поискате.
— Моята помощ бе дадена без условия, милейди.
— Да. — Серина хвана ръката му и той леко се изчерви.
— Знам. Но въпреки това ще получите отплатата ми, когато имате нужда от нея. — Върна му мократа кърпичка. — Ще отида да поседя до съпруга си.
Вятърът се засили и виеше като див звяр. Проникваше през закаченото на входа одеяло и караше пламъците в огъня да танцуват. В писъците му тя чуваше това, което нейните предшественици биха нарекли духовете на планината. Те се смееха, стенеха и шептяха. Серина не се страхуваше от тях.
Цяла нощ гледа Бригъм. Не можеше да заспи, въпреки че Гуен я молеше. Той изгаряше в огън, понякога толкова силен, та се страхуваше, че жив ще го изяде. Понякога бълнуваше и тя разбираше, че отново преживява битката. От думите му видя по-ясно от всякога каква касапница е била. Веднъж заговори на баба си и отчаяно й разказа за мечтите, безмилостно разбити от английските оръдия.