Викаше Серина и за малко се успокояваше от нейния шепот и от студената й ръка на челото си. Събуждаше се в треска, сигурен, че англичаните са я намерили.
— Аз ще поседя с него, Серина. — Майка й коленичи до нея и успокоително обгърна раменете и. — Ти трябва да си починеш, заради себе си и заради детето.
— Не мога да го оставя, мамо. — Серина изстиска една мокра кърпа и избърса с нея бледото лице на Бригъм. — Тук съм по-спокойна, отколкото ако се опитвам да заспя. По някакъв начин ми помага дори само като да го гледам. Понякога той отваря очи и ме вижда. Знае, че съм тук.
— Тогава поспи тук, поне за малко. Сложи глава в скута ми, както когато беше момиче.
Серина се сви на пода и хвана ръката на Бригъм.
— Нали е красив, мамо?
Фиона се усмихна и погали дъщеря си по главата.
— Да, красив е.
— Нашето дете ще прилича на него. Ще има такива хубави сиви очи и твърди устни. — Затвори очи и се заслуша в неустрашимата песен на вятъра. — Обичах го, струва ми се, почти от самото начало. И се страхувах. Това беше глупаво.
Фиона продължаваше да я гали, докато думите й започнаха да се завалят от сън.
— Любовта често е глупава.
— Детето мърда — усмихна се тя, задремвайки. — Детето на Бригъм.
Сънищата на Бригъм бяха кошмарни. Понякога той отново бе на бърдото, впримчен в дима и яростта на битката. Около него мъже умираха в агония, някои от собствената му ръка. Усещаше дъха на кръв и щипещата миризма на барут. Чуваше гайдите и барабаните и неспирния бумтеж на артилерията.
После куцаше през планината, отстрани се виждаше заревото на пожар, а съзнанието му бе замъглено. Стори му се, че мирише на изгоряло — дърво и плът — и чу отекващите в главата му викове.
Точно когато и той самият щеше да извика от този звук, всичко свърши. До него стоеше Серина, бялата й рокля искреше, косите й падаха като разтопено злато.
Понякога, когато отвореше очи, я виждаше толкова ясно, че можеше да забележи тъмни сенки от безсъние под очите й. После натежалите му клепачи се затваряха и Бригъм отново се озоваваше на бойното поле.
Три дни се мяташе между съзнание и бълнуване, често в треска. Не знаеше нищо за малкия свят в пещерата, нито за движението на неговите обитатели. Чуваше гласове, ала нямаше сили да разбере или да отговори. Веднъж, когато дойде в съзнание, бе тъмно и му се стори, че чу тихото хлипане на жена. Друг път чу тъничкото проплакване на бебе.
В края на третия ден потъна в дълбок сън без сънища, сън, спокоен като смъртта.
Събуждането бе нещо като раждане, объркващо, болезнено, безпомощно. Светлината изгори очите му, въпреки че във вътрешността на пещерата бе сумрачно. Той безсилно ги затвори отново и се опита да се ориентира по звуците и миризмите.
Миришеше на земя и пушек и, колкото и да бе странно, на готвеща се храна. Долавяше се и сладникавия дъх на мак, който напомняше за болест. Чу приглушени гласове. Със спокойствието на слабите лежа, докато започна да ги различава.
Кол. Гуен. Малкълм. Облекчението се разля в него почти толкова мощно, колкото треската. Ако те бяха тук и бяха в безопасност, значи тук бе и Серина. Отвори очи и премигна от светлината. Събираше сили да заговори и в този момент чу до себе си шумолене.
Тя бе тук, подвила колене под себе си, облегнала глава на каменната скала. Косите й бяха паднали напред и почти скриваха лицето й. Придошлата вълна от любов едва не го удави.
— Рина — прошепна Бригъм и понечи да протегне ръка.
Серина моментално се събуди и развълнувано се приближи да сложи ръце на лицето му. То бе студено, благословено студено.
— Бригъм… — Сведе устни към неговите. — Ти се върна при мен.
Толкова много неща имаше да му каже, толкова много да чуе. Отначало Бригъм имаше сили само колкото да стои буден за по един час. Споменът за битката бе ясен, но за негово щастие събитията след него му бяха в мъгла. Имаше болка, по-остра, по-изгаряща от пулсиращата тъпа болка, която чувстваше сега. Спомняше си как го влачат, вдигат и носят. После студена вода, изляна в горящото му гърло. Веднъж си спомни как се свести от полуприпадък, когато двамата с Кол се натъкнаха на шест трупа.
Постепенно по негово настояване пропуските бяха попълнени. Той слушаше мрачно и яростта и отвращението му от зверствата на Камбърленд се смекчаваха единствено от радостта, че Серина и нероденото им дете са близо до него.