— Това място няма задълго да остане безопасно. — Бригъм седеше опрян на стената на пещерата, лицето му все още бе бледо в мъждивата светлина. Едва преди два дни бе излязъл от треската. — Колкото е възможно по-бързо трябва да тръгнем към брега.
— Ти не си достатъчно силен. — Серина го държеше за ръка. Част от нея искаше да остане сгушена в тази пещера и да забрави, че съществува светът навън.
В отговор той поднесе сплетените им ръце към устните си. Ала очите му бяха твърди и съсредоточени. Проклет да е, ако трябва да я види да ражда в една пещера!
— Мисля, че можем да поискаме помощ от моите роднини в Скай. — Погледна към Гуен. — След колко време ще могат да пътуват Меги и бебето?
— След един или два дни, но ти…
— Аз ще бъда готов.
— Ти ще бъдеш готов, когато ние кажем, че си готов — прекъсна го Серина.
В очите му проблесна нещо от старото високомерие.
— Че сте станали много властни, откак не съм ви виждал, мадам.
Тя се усмихна и докосна устни до неговите.
— Винаги съм била властна, сесънек. А сега си почивай — заповяда строго и намести одеялото върху него. — Когато възстановиш силите си, ще отидем където пожелаеш.
Очите му станаха много сериозни и усмивката й се поколеба.
— Може да ти го напомня, Рина. — Сега си почивай. — Болеше я от умората в гласа му. Бе тръгнал от нея като силен, непобедим на вид мъж. Бе се върнал на косъм от смъртта. Нямаше да рискува да го загуби заради ината му. — Може би Кол и Малкълм ще донесат месо. — Легна до него и започва да го гали по челото, докато Бригъм се унесе, и се зачуди защо ли братята й толкова се бавят.
Бяха видели пушека от билото на хълма. Проснати по корем. Кол и Малкълм гледаха надолу към Гленроу. Англичаните отново бяха дошли и бяха донесли своя огън и своята омраза. Колибите вече бяха в развалини, сламените им покриви ги нямаше. Къщата на Макгрегърови гореше. През изпотрошените й прозорци изригваха пламъци.
— Проклети да са! — ръмжеше отново и отново Кол и удряше с юмрук скалата. — Проклети да са всичките.
— Защо горят къщите? — Малкълм се срамуваше от сълзите си и припряно ги изтри. — Защо им е нужно да разрушават нашите домове? Конюшните! — възкликна внезапно и щеше да скочи, ако Кол не го бе спрял.
— Сигурно са взели конете, момче.
Малкълм притисна лице към скалата, разкъсван между детски сълзи и мъжка ярост.
— Сега ще си отидат ли? Ще ни оставят ли?
Кол си спомняше касапницата около бойното поле.
— Мисля, че ще започнат да претърсват планините. Трябва да се върнем в пещерата.
Серина лежеше тихо и слушаше успокоителните домашни звуци. Малкият Иън пак сучеше, а Меги му пееше. Госпожа Драмънд и Паркинс си бъбреха безгрижно, докато приготвяха яденето, сякаш още клюкарстваха в кухнята. Близо до Меги Фиона предеше търпеливо вълната, която един ден щеше да се превърне в одеяло за нейното внуче. Гуен се занимаваше със своите бурканчета с лекарства.
Най-после всички бяха заедно, заедно и в безопасност. Един ден, когато на англичаните им омръзнеше да грабят Шотландия и се оттеглеха зад границата, те щяха да се върнат в Гленроу. Там тя щеше да намери начин да направи Бригъм щастлив, да го накара да забрави бляскавия живот, който бе водил в Лондон. Щяха да си построят своя собствена къща близо до езерото.
Усмихна се и се отмести да го остави да спи. Мина й през ума да отиде да погледне дали братята й не се връщат, ала още докато се изправяше, чу, че някой се движи близо до входа на пещерата. Понечи да ги поздрави и спря. Нито Кол, нито Малкълм биха се приближавали толкова предпазливо. С внезапно изстинала ръка грабна пистолета.
Един силует затъмни входа. После Серина видя блясъка на метал и многозначителния червен цвят на мундира. Сърцето й подскочи.
Войникът се изправи с вдигнат меч и бързо огледа находката си. Тя забеляза, че мундирът и лицето му бяха покрити с кал и сажди. В погледа му се четеше тържество. Като забеляза Гуен, очите му блеснаха.
Без да каже дума и без мисъл за милост той се насочи към Паркинс. Серина вдигна пистолета и стреля. Войникът изненадано залитна назад и се стовари на земята. С единствената мисъл да защити това, което бе нейно, Серина стисна дръжката на дядовата си сабя. Още един войник се появи на входа. Докато вдигаше сабята, усети как една ръка се затваря върху нейната. Бригъм бе до нея. Войникът, оголил зъби, се втурна напред, стиснал байонета си. Изтрещя още един изстрел и го събори. Паркинс се бе изправил с димящ в ръката си пистолет и закриваше с тънкото си като тръстика тяло госпожа Драмънд.
— Презареждайте — нареди Бригъм и изблъска Серина зад себе си. Още един драгун влетя в пещерата, но не успя да влезе, само спря вдървено за миг и се стовари с главата напред. От гърба му стърчеше стрела.