Стиснал зъби, Бригъм изскочи навън. Имаше още двама. Кол се биеше с единия, меч срещу меч, и отчаяно маневрираше да скрие с тялото си Малкълм. Другият драгун нападаше момчето, което държеше пред себе си празния лък като ненужен щит.
Бригъм се хвърли с вик към него. Болката избухна и едва не го ослепи. Драгунът се извъртя, ала вдигна меча си над главата на Малкълм.
Серина изстреля заредения пистолет от входа на пещерата и го прониза в сърцето.
Всичко свърши за няколко минути. Петима драгуни лежаха мъртви, но пещерата вече бе престанала да бъде убежище.
Тръгнаха по залез слънце. Насочиха се на запад. Два от конете, които драгуните бяха вързали, бяха на Малкълм. Редуваха се да яздят и да вървят. Когато бе възможно, се криеха в колиби от измазан с кал плет или между добитъка. Планинското гостоприемство бе сърдечно както винаги, макар че хората, които срещаха, бяха чули за Камбърленд, когото вече наричаха Касапина. Преследването бе непоносимо, а хайките за търсене на принца бяха безмилостни.
Къщите бяха в руини. Добитъка бе отведен. Планинците, които никога не са били богати, бяха изправени пред глад. И въпреки това те криеха своя принц и всички бегълци, които молеха за подслон.
Напредваха бавно и всеки ден бе изпълнен с опасности. Хилядни войски бяха мобилизирани да намерят принца. Докато успеят да отплават към Скай, дойде юни. Там бяха посрещнати от Макдоналдови от Слийт.
— Толкова е красиво, колкото тя казваше — промълви Бригъм. Двамата със Серина стояха на сочната зелена трева на малък склон и гледаха към залива Уиг. — Баба ми разказваше как като момиче е тичала през тревата и е гледала корабите.
— Красиво е. — Нежният бриз галеше лицето на Серина. — Всичко е красиво сега, когато всички сме заедно и в безопасност.
За колко, чудеше се Бригъм. Тук също имаше войски. Морето се следеше. Носеха се слухове, че принцът е наблизо. Ако бе вярно, англичаните сигурно бяха по летите му. Трябваше да се измисли начин принцът да се върне във Франция или в Италия. Обаче, което бе по-лично и по-важно, трябваше да се осигури безопасност за Серина и детето.
Не бе мислил за почти нищо друго през дните, когато се възстановяваше, през нощите, когато пътуваха като изгнаници през планините на Шотландия. Сега не можеше да се върне в Англия и да даде на Серина това, което по право й принадлежеше като на лейди Ашбърн. И години наред нямаше да може да се върне в Гленроу, макар че тя още не можеше да го приеме.
— Поседни с мен, Серина.
— С удоволствие. — Тя се засмя, когато Бригъм й помогна да намести вече тромавото си тяло. — Никога вече няма да мога да погледна крава.
— Никога не си изглеждала по-красива.
— Лъжеш. — Серина се усмихна и подложи лице за целувка. — Но това ти спечели целувка. — Облегна глава на рамото му я се загледа в залива. — Красиво е тук, Бриг. Радвам се, че можа да видиш земята, в която е израснала баба ти. Че имахме шанса да я видим заедно. — С лека въздишка опря ръка на корема си.
— Зле ли ти е?
— Не, все по-добре с всеки ден, откак сме тук. — Бе вярно, в духовен смисъл. Ала не искаше да му казва колко зле се чувства физически. Дори тази сутрин болката в гърба и напрежението едва не я накараха да си остане в леглото. — Роднините на баба ти са толкова мили с нас.
— Знам. Винаги ще им бъда благодарен, както и на всички други, които ни приемаха. — Със замъглени очи се загледа във водата. — Трудно ми е да разбера как могат толкова лесно да дадат подслон на един англичанин.
— Как можеш да говориш така? — Хвана ръката му и в гласа й се долавяше искрен гняв. — Не твоята Англия уби Шотландия. Това беше Камбърленд и неговата жажда за кръв, желанието му да разрушава. Той бе този, който съсипа долините.
— А в Лондон го славят като герой.
— Чуй ме. — Ръката й нежно погали неговата. — Имаше време, когато аз обвинявах всички заради злодеянията на малцина. Ако ме обичаш, недей да правиш същото. — С усмивка плъзна дланта му върху корема си. — Нашето дете носи английска кръв. Аз се гордея с нея.
Бригън за момент я привлече към себе си, просто за да я почувства близо.
— Отново ме изненадваш. — Останаха така, вкопчени в надеждата, която се ражда дори от загубата. — Знаеш ли какво ще се случи с Макдоналдови, ако ме намерят тук?
Бе малодушно, но тя не искаше да мисли за това.
— Няма да те намерят.
— Аз не мога вечно да бягам, Серина, не мога да поставям в опасност приятели и непознати.
Тя неспокойно подръпна торфа. Беше толкова зелен и миришеше толкова сладко.