Тя кимна и взе пътната си пелерина.
— Ако само майка, Кол и Меги можеха да дойдат с нас…
— Те трябва да останат тук, както ние трябва да заминем. — Изчака я да вземе детето. — Ти ще имаш Гуен и Малкълм.
— Знам. Само ми се иска…
— В Гленроу отново ще има Макгрегърови, Серина. И ние ще се върнем.
Тя го погледна. Слънцето струеше през прозореца зад гърба му. Бе такъв, какъвто го бе видяла за пръв път — тъмен, потресаващо красив, малко дързък. Усмихна се, а детето се размърда в ръцете й.
— В имението Ашбърн отново ще има Ленгстънови. Дениъл ще се върне, а ако не той, децата му. Те ще имат своето място и там, и тук в планините.
Бригъм вдигна сандъчето с дрезденската пастирка. Един ден щеше да я даде на своя син. Наведе се да целуне отново Серина и в този момент на вратата се почука.
— Извинете ме, милорд.
— Какво има, Паркинс?
— Ще пропуснем прилива.
— Добре. — Посочи към другите сандъци. — И, Паркинс, трябва ли да ти напомням, че сега трябва да ме наричаш господин Ленгстън?
Паркинс вдигна сандъците с тънките си ръце. Той бе поискал своята услуга от господарката си и сега заедно с новата госпожа Паркинс заминаваше за Америка.
— Не, милорд — отвърна тихо и ги отнесе.
Бригъм изруга, а Серина се засмя и излезе с бебето.
Ти винаги ще бъдеш лорд Ашбърн, сесънек. Ела. — Протегна му ръка. — Отиваме си у дома.