Аз поклатих глава.
– Не, не съм.
– Е, но изглеждаш така, а това е по-важно. Скъпа, а с какво се занимаваш? От векове не съм ти писала, нито съм получавала някакви вести от теб. Чия е вината за това? Моя, предполагам, аз съм безнадеждна в писането на писма.
Разказах й за книжарницата и за новия си апартамент. Тя очевидно много се развесели от това.
– Каква забавна личност си ти, свила си малко гнезденце само за себе си, без да имаш с кого да го споделиш. Не си ли срещнала още някого, за когото да искаш да се ожениш?
– Не. Няма никой, който да иска да се ожени за мен.
Тя погледна закачливо.
– А мъжа, за когото работиш?
– Той е женен, има очарователна съпруга и цяла сюрия деца.
Тя се изкиска.
– Това никога не ми е пречило. О, скъпа, каква ужасна майка съм била, като те влачех насам-натам по този кошмарен начин. Цяло чудо е, че не си насъбрала най-ужасната колекция неврози или мании, или каквото там го наричат тези дни. Но ти явно нямаш нищо подобно, затова всичко май е излязло на добре в крайна сметка.
– Разбира се, че всичко е добре. Просто пораснах с отворени очи, а тона никак не е лошо нещо – казах й аз и добавих: – Ото ми хареса.
– Не с ли божествен? Толкова коректен, толкова пунктуален и северняк. И толкова блестящо интелигентен… И какъв късмет е, че не иска и от мен да съм интелигентна! Просто му харесва да го разсмивам.
Някъде в средата на кухнята часовник удари седем и при последния удар Ото се върна в стаята, носейки поднос с бутилка шампанско в кофичка с лед и три стъклени чаши. Ние го наблюдавахме, докато той с експертно движение освободи тапата и разля златното пенесто вино в трите чаши. Взехме по една от тях, вдигнахме ги и се усмихнахме на нашето импровизирано парти. Майка ми каза:
– Да пием за нас тримата и за щастливите времена. Ах, наистина е възхитително, толкова е забавно!
По-късно Ото ми показа стаята, в която щях да спя. Тя беше просто луксозна или луксозно проста, не можех да реша точно кое от двете. До нея имаше и баня и аз си взех душ, преоблякох се в панталони и копринена риза, изчетках си косата и я сплетох наново, после се върнах в хола. Заварих Ото и майка ми да ме чакат. Ото също се беше преоблякъл за вечерята, а майка ми носеше нов нощен халат в светлосиньо, с копринен шал, избродиран с розови рози, метнат на коленете й, а дългите му ресни се стелеха по пода. Пийнахме по още една чаша и Мария сервира вечерята на ниската масичка до камината. Майка ми изобщо не спираше да говори – все за старите времена, когато съм израствала, и аз си мислех, че Ото ще бъде шокиран, но напротив, той просто бе любопитен и много развеселен, и току задаваше въпроси и подканваше майка ми да ни разказва още и още.
– …А онази кошмарна ферма в Денбишър!… Ребека, помниш ли онази ужасна къща? Почти щяхме да умрем от студ и от пушека, който огънят вдигаше винаги когато го запалехме. Това беше Себастиян – обясни тя за сведение на Ото. – Всички ние мислехме, че ще стане прочут поет, но той не беше по-добър в писането на стихове, отколкото в отглеждането на овце. Всъщност може да се каже, че дори беше по-зле. А аз просто не можах да измисля как да го напусна, без да му нараня чувствата, а после за късмет Ребека пипна бронхит и ние получихме перфектното извинение
– Но не и за късмет на Ребека – подхвърли Ото.
– Със сигурност и за нея беше късмет. Тя мразеше къщата повече и от мен. А той имаше едно ужасно куче, което все се канеше да я захапе. Скъпи, има ли още шампанско?
Тя не хапна почти нищо, но си пийваше чашка след чашка от леденото вино, докато Ото и аз се справяхме с вкусната вечеря на Мария, състояща се от четири блюда. Когато свършихме и чиниите бяха отнесени, майка ми помоли за малко музика, Ото пусна концерт на Брамс на грамофона и го остави да свири много тихичко. Майка ми просто продължи да говори, като играчка, която е пренавита и ще спре да се върти по пода едва когато се счупи.
След малко Ото каза, че има работа, извини се и излезе, като преди това зареди нови дърва в огъня и се увери, че имаме всичко, от което се нуждаем.
– Всяка вечер ли работи? – попитах я аз.
– Почти винаги. И сутрините. Той е много пунктуален човек. Мисля, че се разбираме толкова добре, защото сме напълно различни.