– Той те обожава – казах й аз.
– Да – отвърна майка ми, приемайки го за даденост. – А най-хубавото е, че никога не се опитва да ме превръща в друга личност, не иска да ме променя. Просто ме приема с цялото ми порочно поведение и сензационно минало. – Тя докосна отново плитката им. – Пораснала си и си заприличала на баща си… Винаги съм си мислила, че приличаш на мен, но не е така, сега приличаш на него. Той беше много хубав.
– Хм, а аз дори не знам името му.
– Сам Белами. Но Бейлис е много по-хубаво име, не мислиш ли? Освен това така те имах само за себе си, винаги съм чувствала, че ти си само мое дете и ничие друго.
– Бих искала да ми разкажеш за него. Никога не си го правила.
– Има много малко за разказване. Той беше актьор и изглеждаше твърде хубаво, за да бъде описан.
– Но къде сте се запознали?
– Той дойде в Корнуол с театралната трупа „Съмър Сток”, за да поставят Шекспир на открито. Беше невероятно романтично, тъмни летни нощи и влажен, росен мирис на трева и онази божествена музика на Менделсон. Сам играеше Оберон.
През къщата прониква искряща светлина
от умиращия, дремещ огън.
Всеки елф и дух на фея
скачат леко като птици от трънака.
Беше истинска магия. И влюбването в Сам беше част от магията.
– А той беше ли влюбен в теб?
– И двамата мислехме, че е.
– Но ти си избягала и си се омъжила за него.
– Да. Но само защото родителите ми не ми оставиха избор.
– Не разбирам.
– Те не го харесаха. Не го одобряваха. Твърдяха, че съм прекалено млада. Майка ми каза защо не се оженя за някой приятен млад местен мъж, защо не се установя и не спра да се излагам. Ами ако се омъжех за актьор, какво щяха да кажат хората? Понякога си мислех, че всичко, за което я беше грижа, е какво ще кажат хората. Като че ли изобщо може да има значение какво ще каже някой.
Невероятно, но това беше първият път, когато я чувах да спомене майка си. И внимателно я подтикнах да продължи.
– Ти не я ли харесваше?
– О, скъпа, това беше много отдавна. Много ми е трудно да си спомня. Но тя ме смазваше и ме потискаше. Понякога чувствах, че се опитва да ме задуши с обществените условности. А Роджър беше убит и ми липсваше ужасно. Всичко щеше да е различно, ако Роджър беше там. – Тя се усмихна. – Той беше толкова мил. Даже прекалено мил. Истински ЖК от начало до край.
– Какво значи ЖК?
– Жертва на кучките. Винаги се влюбваше в най-невъзможното момиче. И накрая се ожени за една от тях. Малка блонди кукла, с кукленска коса и кукленски дръпнати сини очи. Майка ми мислеше, че тя е сладка! Аз не можех да я понасям.
– Как се казваше?
– Моли. – Тя направи красноречива физиономия, сякаш думата й горчеше.
Аз се разсмях.
– Не би могла да е чак толкоз лоша!
– Аз смятах, че е! Толкова влудяващо спретната. Винаги си чистеше дамската чанта или пъхаше дървени калъпи в обувките си, или стерилизираше бебешките играчки.
– Тя е имала бебе?
– Да, малко момченце. Клетото дете, тя настоя да го кръстят Елиът.
– Мисля, че е хубаво име.
– О, Ребека, отвратително е. – Явно беше, че каквото и да е правила Моли, не би могла да получи одобрението на майка ми. – Аз винаги съм съжалявала детето, което бе обременено с това ужасно име. Но то някак си му пасна, знаеш как е. А след като Роджър бе убит, клетото хлапе стана по-лошо от всякога, вечно висеше на врата на майка си и искаше лампата му да свети през нощта.
– Мисля, че си много лоша.
Тя се разсмя.
– Да, знам, и това не е по негова вина. Момчето вероятно се е превърнало в представителен млад мъж, стига майка му да му е дала възможност.
– Чудя се какво ли е станало с Моли?
– Не знам. Всъщност не ми и пука. – Майка ми винаги можеше да бъде невероятно безцеремонна и рязка. – Това е като сън. Като да си спомняш хора от сънищата. Или може би… – гласът й заглъхна – … може би е реално, а аз съм била сън.
Почувствах се некомфортно, защото това беше твърде близо до истината, която се опитвах да запазя в тайна, затова бързо смених темата.
– Родителите ти още ли са живи? – попитах я.
– Майка ми умря през онази Коледа, която прекарахме в Ню Йорк. Помниш ли тази Коледа? Студът и снегът, и всички магазини, пълни със звуци на Джингьл Белс? До края на онази Коледа чувствах, че никога няма да поискам да чуя тази проклета мелодия отново. Татко ми писа, но разбира се, писмото пристигна месеци по-късно, след като ме бе следвало през половината свят. А после беше наистина твърде късно да пиша и да казвам нещо. Освен това аз съм безнадеждна в писането на писма. Той вероятно си е помислил, че просто не ми пука.