– Изобщо ли не му писа?
– Не.
– И него ли не харесваше? – Положението ми изглеждаше доста окаяно.
– О, аз го обожавах. Той беше прекрасен. Изглеждаше страхотно добре, беше много привлекателен, страшно пламенен, суров и внушителен, чак да ти стане страшно. Беше художник. Казвала ли съм ти го някога?
Художник. Бях си представяла всичко друго, но не и художник.
– Не, никога не си ми го казвала.
– Е, ако беше получила поне малко образование, вероятно щеше да се сетиш. Гренвил Бейлис. Това нищо ли не ти говори?
Поклатих глава. Беше ужасно, че никога не бях чувала за моя прочут дядо.
– А защо би трябвало? – каза майка ми. – Никога не ме е бивало много в това да те влача по галерии или музеи. Като си помислиш, никога не ме е бивало в нищо. Цяло чудо е, че си станала такова прекрасно момиче, при положение че си отгледана на такава солидна диета от майчинско занемаряване.
– Как изглежда той?
– Кой?
– Баща ти.
– Ти как си го представяш?
Замислих се над въпроса и си представих Огъстъс Джон.
– Бохем, брадат, с лъвска грива.
– Не позна – каза майка ми. – Съвсем не е такъв. Започнал е кариерата си във Военноморския флот и това е оставило неизличим печат върху него. Разбираш ли, решил е да се отдаде на рисуването едва след като е навършил трийсет, зарязал е обещаващата си кариера и се е записал в Слейд3. Това за малко не разбило сърцето на майка ми. А преместването в Корнуол и купуването на къща в Порткерис само е усложнило още повече нещата. Тя изобщо не му прости, че е бил толкова себичен, сигурна съм в това. На нея безкрайно й харесвало да се прави на кралица в Малта и вероятно си се е представяла като съпруга на главнокомандващ. Трябва да кажа, че той до последно не загуби стила, който в онези дни е бил известен като палубен маниер.
– Но ти не си се страхувала от него?
– Не. Аз го обичах.
– Тогава защо не си се прибрала у дома?
Лицето й се затвори.
– Не можех. Не бих могла. Изречени бяха ужасни неща, от всички нас. Старото негодувание и старите истини щяха да изкипят на повърхността заедно със заплахите и раздадените ултиматуми. А колкото повече ми се противопоставяха те, толкова по-решителна ставах аз и толкова по-невъзможно беше, когато времето дойде, да призная, че те бяха прави, а не аз, и че съм направила ужасна грешка. И ако се бях прибрала у дома, никога отново нямаше да си тръгна. Знаех го. И ти вече нямаше да принадлежиш на мен, а на твоите баба и дядо. Не бих могла да понеса това. Ти беше такова безценно малко бижу. – Тя ми се усмихна и добави замислено, тъжно и с копнеж: – А и ние много се забавлявахме, нали?
– Разбира се, че се забавлявахме!
– Искаше ми се да се върна. На няколко пъти за малко не
го направих. Къщата ни беше толкова прекрасна. Нарича се Боскарва и беше почти като тази кубична вила, кацнала на хълма над морето. Когато Ото за първи път ме доведе тук, тя ми напомни за Боскарва. Но тук е топло и ветровете са леки, а там са диви и бурни, градината е осеяна като пчелен кошер с високи живи плетища, за да пазят цветните лехи от морските хали. Мисля, че майка ми най-много мразеше вятъра. Тя запечатваше всички прозорци, затваряше се вътре и играеше бридж с нейните приятели или бродираше.
– Вие правехте ли нещо заедно?
– Всъщност не.
– Но кой се грижеше за теб?
– Петифър. И госпожа Петифър.
– Кои са те?
– Петифър също е бил във флота. Той се грижеше за баща ми, лъскаше среброто и понякога караше колата. А госпожа Петифър готвеше. Не мога да ти опиша колко ми беше уютно с тях. Да седя до кухненската печка, докато правеха препечени филийки, и да слушам как вятърът трака по прозорците, да знам, че не може да проникне вътре… всичко това ме караше да се чувствам в пълна безопасност. И си предсказвахме бъдещето по чаените листенца. – Гласът й заглъхна, тя потъна в замъглените си спомени. После каза: – Не, това беше София.
– Коя е била София?
Тя не отговори. Взираше се в огъня, изражението й беше отнесено. Може би не ме беше чула. Накрая каза:
– Трябваше да се върна, след като майка ми умря. Беше гадно от моя страна да не се прибера… но аз никога не съм била свръхнадарена с това качество, което е известно като нравствена същност… Ей, знаеш ли, има някои неща в Боскарва, които са си мои.
– Какви неща?
– Спомням си за едно бюро. Малко, с чекмеджета встрани и капак, който се отваря. Мисля, че се нарича девънпортско. И няколко нефритени фигурки, които баща ми донесе у дома от Китай, и едно венецианско огледало. Всичките са мои. От друга страна, аз се местех толкова много, че те щяха да ми бъдат голямо неудобство. – Тя ме погледна, смръщвайки се леко. – Но за теб вероятно няма да са неудобство. Имаш ли някакви мебели в този твой апартамент?